Надникнах вътре. Аделина седеше на стар дървен стол до ниска масичка. Пред нея — купчини хартии, снимки, свещи, детска плюшена играчка без очи и дневник с надраскани страници. В стаята миришеше на восък, мухъл и… нещо неизказуемо.
Не ме погледна. Просто каза:
— Знаех, че ще дойдеш.
Гласът ѝ беше тих и празен. Погледнах към отворения тефтер. Четях думите със сърце, което забавяше хода си:
„Симона не слуша. Симона наблюдава. Тя не е като другите. Не трябва да говори. Не трябва да пита. Ще я науча.“
— Какво… какво е това? — прошепнах. — Какво означават тези думи?
Аделина се обърна бавно. Лицето ѝ беше спокойно, но очите ѝ бяха… далеч.
— Тя ме следи. Играе невинна, но аз знам какво има в нея. Манипулира те. Като мен едно време. Като всички те.
— Тя е на пет години! — гласът ми се счупи. — Как можеш да казваш такива неща?
— Ти не разбираш. Когато бях на нейната възраст, майка ми ме заключваше в килера, за да „ме направи добра“. Научих се. Оцелях. И оцелелите възпитават.
Стоях вкаменен. Гледах жената, която мислех, че обичам, и пред мен стоеше не съпруга, а нещо, което се разпадаше отвътре.
— Ти… наказваш ли Симона? Заключваш ли я? Плашиш ли я?
— Не я наранявам — прошепна тя. — Само я уча на тишина.
Събрах сили, обърнах се и изтичах надолу. Симона не спеше. Седеше на леглото си, с очи, пълни със сълзи, и плюшеното мече в ръце. Без да кажа и дума, я вдигнах и я притиснах към гърдите си.
— Тръгваме, слънчице. Сега.
Пъхнахме най-необходимото в една чанта и тихо напуснахме къщата. Аделина не слезе след нас. Просто остана горе.
Сутринта се озовахме в малка квартира в Пловдив, близо до парк. Скромна, тиха, но светла. Влязохме в нов ритъм. Симона отново започна да се смее, макар и не толкова често.
Веднъж ме попита:
— Тате… Аделина пак ли ще дойде?
Коленичих до нея, хванах ръчичката ѝ и казах:
— Не, мило. Тя е там, където хората се учат как да не нараняват други.
А вътре си повторих това, което вече знаех със сигурност:
По-добре без любов, отколкото с такава, която плаши дете в тъмното.
