. Всичко ѝ изглеждаше като в мъгла. Томи стоеше до нея, стиснал здраво количката си. Опитваше се да бъде смел, но устничките му трепереха, а в очите му блестяха сълзи.
— Значи… няма да идваме повече тук, нали, мамо? — прошепна той, гледайки я с надежда. — Вече няма да идваме…
Директорът, петдесетгодишен мъж с постоянно смръщени вежди и презрителен поглед, ги наблюдаваше със скръстени ръце, сякаш пред него стояха боклуци за изхвърляне.
— Какво, ще ме манипулираш с жалост ли? — изсъска той. — Това тук не е приют. И не е мой проблем, че не можеш да си организираш живота. Изчезвай.
Ирина хвана ръчичката на Томи и пое към изхода. Стъпка по стъпка. Докато минаваха покрай счетоводството, чу тих глас зад гърба си:
— Да го видя него как ще оцелява с три деца и заплата на санитар…
Не се обърна. Сложи якето на Томи, отвориха вратата и излязоха навън. Студът ги посрещна рязко, и чак тогава сълзите ѝ започнаха да се леят.
— Аз ли съм виновен, мамо? — попита Томи съвсем тихо.
— Не, мило мое. Не си виновен. Просто възрастните понякога забравят какво е да имаш сърце.
Седнаха на пейката до спирката. Нямаше вече работа. Пари — още по-малко. Наемът — висящ. В хладилника — храна за два дни. Ирина прегърна сина си. Знаеше, че оттук нататък ще е още по-трудно. Но нямаше да се предаде.
На следващия ден телефонът ѝ иззвъня. Беше леля Таня от втория етаж — жената, която миеше коридорите от двайсет години.
— Ирче… трябва да ти кажа нещо. След като си тръгна вчера, момичетата от счетоводството написаха жалба. Подписаха я всички. Шефът… сутринта беше кротък като агне. Каза: “Може да се върне, само да не води детето.”
— А къде да го оставя?! — почти извика Ирина. — Той е на пет! Нямам на кого!
— И ние това му казахме. И знаеш ли какво още? Оставиха кутия до фоайето – „Помощ за Ирина“. Напълнена с каквото можеха – пари, храна, памперси. Аз също сложих нещо…
— Но защо? — прошепна тя.
— Защото ти си човек. Майка. Бориш се сама. Видяха те. И шефът също разбра, че сбърка.
След три дни Ирина се върна на работа. Томи вече беше приет в детската градина – мъжът на една от служителките там работел като охрана и уредил нещата.
На път за работа Томи ѝ шепнеше:
— Мамо, днес ще нарисувам нас двамата. Ще го сложим на стената, нали?
— Разбира се, слънце.
Когато влезе в сградата, директорът вървеше към нея по коридора. За пръв път не сведе поглед.
— Връщаш се… — каза тихо.
— Да — отвърна тя.
— Аз… понякога човек греши. Съжалявам.
Ирина кимна. И продължи напред, без да се обръща.
Понякога победата не е в това да крещиш.
Понякога е в това просто да не позволиш да ти отнемат достойнството.
