Булчинската рокля се закачаше по храсти и улични бордюри, раздираше се, но тя не спираше. Не защото имаше къде да отиде — а защото знаеше, че ако спре, ще рухне.
Първото място, където коленете ѝ се предадоха, беше пейка на автобусна спирка. Главата ѝ бучеше, дланите ѝ трепереха. Извади телефона. Десетки известия. Видеото с бягството ѝ вече обикаляше социалните мрежи. Коментари. Емоджита. „Истинско ли е това?“… „Кой пуска такива шеги на сватба?“.
Истинско е, помисли си тя. Истинско унижение. Истинска подигравка. Истинска самота.
Телефонът завибрира отново. Непознат номер. Отговори машинално.
— Марина? Аз съм… Ели. Недей да затваряш. Само ме изслушай…
— Какво искаш? — гласът ѝ беше сух, безжизнен.
— Стана нещо. Нещо… странно. Започна. Никой не го разбира. Киро… той е в банята. Заключи се и вика, че някой го наблюдава през огледалото. Първо мислехме, че се шегува. Но сега… той плаче. Паникьосан е. Моли да извикаме полиция.
— Кой?
— Киро. Онзи, дето най-много се смееше. Той подготви презентацията, нали помниш? Сега… седи вътре и трепери. А най-страшното е… — тя млъкна.
— Кажи.
— Видяхме видеото от охранителната камера в кафенето. В тоалетната е сам. Но в огледалото… има жена. С бяла рокля. Стои неподвижно. Не се вижда лицето ѝ. И после… се обръща. Поглежда право в камерата.
Марина затаи дъх.
— Това… монтаж ли е?
— Не. Пряко предаване е. От реалната камера. И персоналът го видя. Не е фалшиво. А в същия момент… той започна да пищи. Казва, че тя го вика. Че тя е в огледалото.
Марина прекъсна разговора.
Не се прибра. Не отиде при роднини. Резервира хотелска стая с изглед към реката. Без багаж. Без обяснения. Изключи телефона.
Цяла нощ не мигна. Гледаше през прозореца, а след време ѝ се стори, че отражението в стъклото не ѝ следваше движенията. Че я наблюдава. Че ѝ шепне без думи.
На разсъмване включи отново телефона. Ново съобщение. От Ели.
„Той не се познава в огледалото. Казва, че онова не е той. Че нещо го е копирало. Майка му дойде, но не може да го изкара. Затворил се е в килера и дере стените. Викаме психиатър.“
Последва видео. Киро, свит на пода, шепне:
— Казах ѝ да танцува… беше шега… стоеше на сцената… не ме гледаше… гледаше през мен… сега е тук… в огледалото… ВИЖДАШ ЛИ Я?! ГЛЕДА МЕ!
Марина изтри видеото. После номера. И пак изключи телефона.
И само си прошепна:
— Не съм викала никого. Не съм отмъщавала. Просто си тръгнах.
А огледалото в хотелската стая зад нея сякаш леко се замъгли. Или просто ѝ се стори?
