Не — не беше просто абсурдна шега. Недка го мислеше напълно сериозно.
Те вече се чувстваха у дома.
Катя не каза и дума. Излезе от кухнята, влезе в банята и заключи. Не бързо, не с трясък. Просто… се отдели.
Седна на ръба на ваната. С якето. С чантата. С обувките.
Вътре в гърдите ѝ туптеше някаква тежка, глуха болка. Нямаше сълзи. Имаше вътрешна тишина — онази тишина, която идва, когато си стигнал дъното.
В един момент се изправи, изми си лицето със студена вода и се върна в кухнята. Всички продължаваха така, сякаш нищо не се е случило. Телевизорът бръмчеше, Слави зяпаше новините, Недка сипваше супа, а Дани… не я поглеждаше.
— Дани, трябва да поговорим, — каза тя тихо.
— Точно сега ли?
— Точно сега.
Влязоха в спалнята. Катя затвори вратата и се облегна на нея. Не викаше. Не се тресеше. Просто стоеше права и говореше:
— Аз не мога повече така.
— Какво значи това?
— Значи, че повече не издържам. Това е моят дом, Дани. Беше мой още преди да се оженим. Дадох място на твоите родители, защото така се прави. За малко. Временно. Но сега… вече не е временно. Те решават. Те местят нещата ми. Те ми казват кога да се прибирам.
Той мълчеше.
— А ти? Ти мълчиш. Сякаш не забелязваш. Или, още по-лошо — не ти пука.
Ако мислиш, че така изглежда семейство… че това е нормално… тогава аз съм не на място тук.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че или търсите решение и си тръгват, или… аз си тръгвам.
Мълчание.
— Ти сериозно ли? — прошепна той.
— Напълно.
Същата вечер Катя спа в детската стая — на дивана, с възглавница и слушалки в ушите. Не искаше да чува нищо.
На сутринта се събуди от тишина.
Не обичайната тежка, напрегната тишина. А истинска. Лека.
В кухнята нямаше тенджери, нямаше телевизор. Имаше две куфари до вратата.
Недка стоеше с чантата си, обута. Лицето ѝ беше хладно, но не и враждебно.
— Няма нужда да обясняваш, — каза тя. — Не искаме скандали. Просто… мислехме, че сме семейство.
Катя кимна. Нищо не отговори.
Те излязоха. Вратата се затвори.
Два дни по-късно Катя седеше в същата кухня, с чаша кафе в ръка. До нея — радиото, прозорецът отворен, въздухът — жив. Никой не местеше чашите ѝ. Никой не казваше кога да се прибере. Никой не решаваше вместо нея.
За първи път от много време… беше отново у дома.
