– Какво, по дяволите, е станало тук, Соня?! Защо холът е в такъв хаос?! – изкрещя Марко, като влетя през вратата и захвърли чантата си на пода.
– Марко, моля те, успокой се. Тъкмо приключих с чистенето, – отвърна тихо Соня, притеснено гледайки към разпилените документи.
– Чистене?! А къде е вечерята?! Къде е топлата храна?! Какво си правила цял ден, по дяволите?! – гласът му се надигаше като вълна, очите му святкаха, ръцете му разсичаха въздуха.
– Поливах цветята… сложих бульон да ври… – опита се да обясни Соня.
– Цветята?! За какво са ми тия проклети цветя, като умирам от глад?! Можеше поне да се сетиш, че имаш мъж, когото трябва да нахраниш! – изсъска той и се наведе към нея. – А между другото, бях на ресторант с Лилия, но дори и тогава се надявах поне вкъщи да е чисто. Разбра ли?!
– Разбрах… – едва прошепна Соня.
В този момент се чуха бързи стъпки с токчета от коридора, и в стаята влезе Лилия – млада, нагласена, с усмивка, пълна с презрение. Без да каже “здрасти”, хвърли чантата си и започна да се кара:
– Марко, ти нормален ли си?! Защо ме остави да чакам?! Как трябваше да се довлека през половин Пловдив в претъпкано такси?! И защо трябваше да се излагаш пред всички с тия тъпи приказки за моите пастички?! Ако не бях аз…
– Млъкни поне за минута, Лилия! Главата ми ще се пръсне! – изръмжа Марко със стиснати зъби.
– Ами затвори си устата ти! Ако не ми натякваше за всичко, нямаше да викам! И въобще… – замълча, като видя Соня в ъгъла.
Соня леко се изкашля.
– Да ви предложа нещо? Лилия, искаш ли лимонада или студен чай?
– Не ми трябва твоята лимонада! – отсече Лилия и се тръшна на дивана.
– Донеси нещо студено – измърмори Марко, съблече сакото си и го метна върху облегалката на фотьойла.
– Разбира се – кимна Соня и се отдалечи към кухнята.
Лилия я изпрати с насмешлив поглед.
– Тя какво, домакинята ли играе тук? Горката…
– Стига – каза Марко, като разхлаби вратовръзката си. – Соня просто се грижи за реда в къщата. Не е твоя работа как живеем.
В кухнята Соня наля лимонада в стъклена кана, взе телефона си и набра дъщеря си.
– Мамо, здрасти! Как си? – прозвуча весело гласът на Жени.
– Здравей, мило. Добре съм. Ти как си? Кракът още ли те боли?
– Не е нищо страшно, само натъртване. Но по-важното е: как издържаш с онази… тя е ужасна!
– Не се тревожи. Научих се да се правя, че не съществува.
– Мамо, татко просто се възползва от теб! А Лилия е истинска змия!
– Тихо, дъще. Не се вълнувай – гласът на Соня беше спокоен. – Оставам заради теб. За да имаш бъдеще, университет, възможности.
– Мам, моля те, аз съм голяма. Мога да се оправя сама. Напусни го! Не мога да те гледам така.
– Още не е дошло времето. Разбери, имам си план. Документите готови ли са?
– В четвъртък ще ги издадат. Купувачът вече е сигурен – леля Зинаида може да дойде в петък. Кога Марко няма да е вкъщи?
– От десет сутринта до четири следобед. Уреди го за обяд. Това време е най-сигурно.
– Добре… но ако нещо се обърка…
– Не бързай. Всичко ще стане, когато му дойде моментът.
Соня затвори, избърса ъгълчетата на очите си с кърпа и се върна в хола. Лилия вече цупейки пиеше кола, а Марко се беше заровил в някакви отчети на лаптопа си.
– А, донесе? – измърмори Лилия, без да я погледне. – Студена ли е поне? Е, браво. Поне това направи както трябва.
Соня не каза нищо. Само се отдръпна встрани, прибра косата си зад ухото и с целия си вид даде да се разбере:
“Още малко. И свършва.”
– Ти си ПАРЦАЛ в тая къща! – изрева Марко по бившата си съпруга. Но нямаше представа какво го чака на сутринта.
