Баба се събуди вече в старческия дом. Снахата организирала всичко грижливо, но пропуснала една точка

Анна Степановна изведнъж дойде в съзнание. Тя отвори очи и се озова в непозната стая, която приличаше на болнично отделение. Главата я болеше, слепоочията ѝ пулсираха от болка, а паметта ѝ се пропукваше – как се беше озовала тук, какво се беше случило?

Тя затвори очи и се опита мислено да пресъздаде събитията, които може би са я довели до това място. Пред очите ѝ се появи апартаментът ѝ – двустаен, скромен, но уютен, наследен от покойния ѝ съпруг от фабриката. След смъртта му тя продължи да живее там със сина си Игор. В продължение на много години в дома царяха разбирателство и топлота. Всичко се променя, когато Игор се сдобива с жена. С пристигането на Алина атмосферата се нажежава – напрежението между снахата и свекървата възниква почти веднага.

— Это невозможно, — заявляла Алина, осматривая обстановку. — Мебель — музейный экспонат, шторы — с советских времён. Тут всё надо выбросить!

Анна Степановна только сдерживалась из последних сил. Для неё каждая вещь в квартире была связана с дорогими воспоминаниями о муже.

— Это мой дом, и решать, что выбросить, буду я. Не нравится — двери не заперты, — резко отвечала она.

Для Алины это прозвучало как вызов. Она затаила обиду и решила действовать по-своему. Уже на следующий день она потребовала убрать книги:

— Здесь невозможно дышать! Вся квартира в пыли! А мы, между прочим, ждём ребёнка!

Анна Степановна вспыхнула:

— Эти книги для меня — не просто бумага. Хотите дышать — протрите. А до моей библиотеки руки не тяните. Интерьер менять — подождите, пока я уйду.

Скандалите станаха постоянни. Скоро Игор, изтощен от безкрайните спорове, се изнася с жена си в апартамент под наем. Но редовно посещаваше майка си. Един ден, малко смутен, той попита:

– Мамо, моля те, опитай се да се разбереш с Алина. Трудно ни е и имаме нужда от теб.

– Опитвам се. Но имам впечатлението, че тя обича конфликтите – каза Анна Степановна.

– Ще решим – каза той, макар да не знаеше как.

Животът ѝ рязко се променя, когато в парка случайно среща Владимир, възрастен вдовец, добродушен и самотен. Разговорът им се проточи – беше топло, наистина топло. За първи път от много време насам тя се почувства лека. Владимир беше прост, открит и искрен. Сякаш беше оживяла.

По-късно, по време на вечеря, тя решава да го запознае със сина си и снаха си.

– Игор, Алина, това е Владимир Иванович. Решихме, че той ще живее с мен.

– А ти – усмихна се Владимир, – можеш да се преместиш в моя апартамент. Малка е, но е безплатна.

Алина избухна:

– Шегувате ли се?! Аз и бебето живеем в една спалня, а ти ще се радваш на живота си тук?! Никога!

С трясък на стола си тя си тръгна. Игор се изчерви и промълви: “Съжалявам… хормони…” – и забърза след нея.

Анна Степановна остана да седи зашеметена и съкрушена

Спомените бяха прекъснати от остър изблик на болка. Тя стисна очи. Къде беше тя? Как бе попаднала тук?

Вратата се отвори и влезе млада жена в бяло палто. Тя мълчаливо провери пулса и температурата му.

– Млада дамо, моля ви… обяснете къде съм? Какво се случи с мен? – Анна Степановна се обърна към него.

– Не си спомняте? – отговорът беше студен. – Нападнал си възрастна жена. Тя едва се спаси. Имаш късмет, че не си пострадал.

— Что вы говорите?! — изумилась она. — Я никого не трогала! Вы ошиблись!

Медсестра ничего не ответила. Сделала укол и вышла, не удостоив её взглядом.

Через некоторое время появилась женщина лет шестидесяти, с открытым лицом.

— Привет. Ты, должно быть, Анна? Я — Елена. Здесь недавно, но уже многое поняла. Это не больница. Это — дом для пожилых. И чаще всего сюда попадают не из-за болезни, а по семейным причинам.

Анна Степановна растерялась:

— Но у меня всё есть — квартира, пенсия. Сын никогда бы не сделал такого…

— Здесь почти у всех было «всё». Но, как видишь, оказались здесь. У кого-то вдруг «появилась» деменция, у других — «приступы агрессии». Всё легко подделать.

— Я не больна! У меня ясный разум! — воскликнула Анна Степановна, сдерживая слёзы.

— А ты вспомни, что было перед этим. Что-то странное? Какие-то симптомы?

Она замолчала. Последние дни всплывали с трудом. Но кое-что вспоминалось… Алина стала чаще приносить еду. Особенно те вкусные пирожки, от которых невозможно было отказаться. После них хотелось спать… Мысли путались.

— Это она. Это всё её идея. Она всегда меня ненавидела. Но Игорь… он бы не позволил… И Владимир… они меня найдут.

Елена покачала головой:

— Не стоит надеяться. Здесь не звонят, не пишут. Мы для них — забытые. Документы оформлены. Всё «законно».

— Я не сдамся. Я не останусь тут! Я сбегу! — решительно сказала Анна Степановна, стирая слёзы.

— Сейчас рано. Видела Ирину, ту медсестру? Она не просто злая — она действительно опасна. Я попыталась сбежать — она сделала укол, и я не могла двигаться несколько суток…

Слова Елены заставили Анну похолодеть, но она крепко сжала руку новой подруги: — Мы не можем тут остаться. Нужно выбраться, любой ценой.

— Я кое-что придумала, — едва слышно проговорила Елена. — В этом месте работает одна добрая медсестра — Даша. Она хочет помочь, но не знает, кому можно сообщить. Тут ни у кого нет связи с внешним миром…

— А у меня есть! — с надеждой воскликнула Анна. — Владимир, мой близкий человек, бывший военный. Он нас точно не бросит!

На следующий вечер, когда медсестра Дарья зашла в палату, женщины переглянулись и решились. Убедившись, что никто не наблюдает, Даша протянула мобильный телефон и тихо произнесла: — У вас всего пара минут. Быстрее.

С трудом удерживая в дрожащих пальцах трубку, Анна набрала номер. После коротких гудков на другом конце раздался голос: — Владимир, это я, Анна. Всё расскажу потом. Сейчас главное — приезжай и вытащи нас отсюда. Веришь мне?

Не мина и половин час и зад прозорците се чуха сирени. Анна се втурна към перваза на прозореца и възкликна: – Те са тук! Спасени сме!

Полицаите бързо влизат в сградата и се насочват към управителя на институцията. Владимир нахлува в отделението, където са Анна и Елена. Той прегърна силно Анна, облекчен: – Алина ме измами. Тя ме уверяваше, че сте сериозно болни. Игор го нямаше, а тя каза, че не искаш да говориш с никого… Толкова ми липсваш

Анна се прибира у дома с Владимир. Тя покани Елена да остане с тях, докато нещата се успокоят. Когато Игор се връща и научава какво е направила жена му, той е шокиран.

Започва разследване срещу ръководството на институцията и някои членове на персонала. Алина се оказва в ареста. Там, в центъра за задържане, тя ражда дете, а Игор решава да вземе сина си в дома си. Това се превръща в източник на голяма радост за Анна и Владимир.

По-късно Игор се развежда с Алина по съдебен ред. Владимир се премества при Анна и се заклева, че никога повече няма да позволи на никого да я нарани.

Related Posts