– Какво са ви дали родителите на съпруга ви? Изглежда имат пари, занимават се с бизнес. Вероятно са купили апартамент? Или кола?
Лена сведе очи. Историята за букета хризантеми вече се беше разпространила из квартала. Хората обсъждаха как богатите родители на младоженеца демонстративно са унижили снаха си.
Вкъщи Лена разказва на Максим за неприятния разговор.
– Всички говорят за него! Срам ме е да гледам хората в очите!
– Не се притеснявай – опита се да я успокои Максим. – Остави ги да говорят. Какво ни интересува?
– Лесно ви е да го кажете! Майка ти го е създала нарочно. Тя искаше да ме накара да изглеждам като глупак.
Максим мълчеше. Той не можеше да спори – Лена казваше истината. Той самият беше видял всичко и беше разбрал всичко.
На следващия ден той отива в дома на родителите си. Майка му го посрещна в халат и с къдрици на главата.
– Сине, какво правиш тук?
– Трябва да поговорим. Сериозно.
– Давай, разказвай ми – усмихна се Валентина Петровна.
– За сватбата. За начина, по който си се държал тогава.
– Държеше се съвсем нормално. Поздравявахме, подарявахме цветя.
– Всички останали гости дадоха пари, оборудване, а вие… цветя? – каза Максим, като сдържаше раздразнението си.
– Не сме длъжни да даваме нищо на никого, ако не смятаме, че трябва да го правим. Вече сме ви дали всичко, което можем – отгледали сме ви, образовали сме ви. Това е достатъчно – каза майка ми студено.
Максим почувства, че кипва отвътре навън.
– Мамо, това беше моята сватба! Единствената в живота ми!
– Единственият досега – иронично подхвърли тя.
– Какво искаш да кажеш?
– Просто в наши дни статистиката за разводите е страшна. Без да се обиждам.
В този момент баща ми влезе в стаята с един вестник.
– Какво се случва?
– Максим не е доволен, че му подарихме цветя – оплаква се съпругата.
– Какво не е наред с тях? Букетът беше добър.
– Татко, дори селските роднини на Лена, които шест месеца пестяха за подарък, донесоха повече от теб.
– Ние не сме скъперници, сине. Просто не виждаме смисъл да харчим пари за някого, когото не харесваме и за когото не смятаме, че е подходящ – каза спокойно татко.
Максим беше зашеметен от тази директност.
– Лена е моята съпруга!
– Уви – каза майката с досада.
Той се обърна и излезе, като затръшна вратата. Вкъщи Лена го чакаше с нетърпение.
– Е? Имат ли някакво обяснение за това?
– Да. Те просто не те харесват. И дори няма да го крият.
Лена седна на дивана и прикри лицето си с ръце. Мечтаеше за голямо, приятелско семейство. Но това, което получи, беше враждебност и студенина.
Времето минаваше, но ситуацията не се променяше. Свекървата се правеше, сякаш не съществува, пренебрегваше я по празниците, не ѝ се обаждаше, не се интересуваше от живота ѝ. Максим се разкъсваше между съпругата си и родителите си, но все по-често избираше страната на майка си.
— Это мои родители, Лена. Постарайся их понять, — оправдывался он.
— А ты меня понимаешь? — с болью спрашивала она.
Их брак начал трещать по швам, не успев окрепнуть. Лена часто оставалась одна в съёмной квартире — Максим либо был на работе, либо у родителей. Она пыталась занять себя делами, но мысли постоянно возвращались к одному: почему с ней так обошлись?
Однажды к ней зашла подруга Юля и сразу почувствовала тревожную атмосферу.
— Как ты, Ленка? — спросила, присаживаясь рядом.
— Неважно, — слабо улыбнулась Лена.
— Снова свекровь?
— Они делают вид, что я для них не существую. Даже на дни рождения не зовут.
Юля покачала головой:
– Това е ужасно. Може би трябва да поговорим с Максим.
– Вече ви казах. Той само я защитава. Казва, че тя просто е избухлива.
– Знаете, че избухливост е, когато човек е избухлив или упорит. Това е просто гняв.
Лена мълчеше и гледаше през прозореца. Юлия, осъзнала, че темата е болезнена, премина към разговор за новините.
По-късно същата вечер, когато Максим се прибра, Лена не се сдържа:
– Отидохте ли отново в дома на родителите си?
– Мама има мигрена, спрях за един час – отвърна той и свали якето си.
– Душата ме боли. Изглежда, че не ти пука.
– Лена, не започвай. Тя просто още не е свикнала с теб.
– Женени сме от шест месеца! Колко време още й трябва?
– Трудно ми е да бъда между вас двамата, знаеш ли.
– Лесно ли е за мен?! Аз съм непознат във вашето семейство!
Максим мълчеше. Лена разбра, че нищо няма да се промени. Затвори се в банята и дълго се взира в отражението си, опитвайки се да разбере защо заслужава такава неприязън.
На следващия ден тя решава да направи крачка. Купила кутия луксозни бонбони и набрала номера на свекърва си:
– Валентина Петровна, мога ли да вляза?
– За какво?
– Искам да общувам, да имам връзка.
– Ние вече се познаваме – отвърна тя студено.
– Ще дойда със сладкиши, ще седнем и ще пием чай…
– Не ям сладкиши. Всъщност нямам време.
Лена окачи слушалката. Гърдите ѝ се стегнаха. Опитът за сближаване се беше провалил. Когато каза на Максим за това, той само сви рамене:
– Поне сте опитали.
– А ти се опитваш да живееш с него всеки ден!” – изкрещя Лена.
Максим млъкна и отиде в другата стая. А Лена остана сама, сама с отчаянието.
С всеки изминал ден тя все по-силно усещаше, че това семейство не е за нея. В един момент тя решава да направи последната крачка. С надеждата, че това ще промени нещо към по-добро, тя заговорила със съпруга си за дете.
– Макс… можем ли да помислим за бебето?
– Какво? Той е изключен от телефона.
– Готова съм да бъда майка. А ти?
Максим мълча дълго време, после каза:
– Сега не е моментът за това. Не съм сигурна за брака ни. Първо трябва да разрешим този проблем.
Тези думи бяха последната капка. Всичко, в което Лена вярваше, се разпадаше. Никаква любов от страна на родителите на съпруга ѝ, никаква подкрепа от негова страна. А той дори не виждаше бъдеще с нея.
P.S. Както Валентина Петровна беше предвидила, една година след сватбата младата двойка подаде молба за развод.
