— „Виждаш ли, Петре… — пропя Валентина, въртейки се пред огледалото, — синът ти дори не разбира, че си е взел за жена една глупава кокошка. Даже бельото си не може да запази.“
Свекър ми изсумтя, но очите му горяха така, че на мен ми стана истински страшно.
Отдръпнах се от вратата и си запуших устата с ръка. Това не беше случайност… тя умишлено го прави, за да ме унижи, за да покаже, че господарка тук е само тя.
През онази нощ не мигнах. Мъжът ми спеше спокойно до мен, без да подозира нищо, а аз се въртях и мислех: Да му кажа ли? Или пак ще махне с ръка?
На сутринта събрах сили. Отворих скрина и на висок глас заявих:
— Виж! Пак липсват нещата ми!
Той вдигна поглед от телефона:
— Стига, сигурно са останали в куфара.
— Не, — гласът ми трепереше. — Вчера ги видях… на майка ти.
Мъжът ми подскочи.
— Какво? Ти полудя ли?
В този момент Валентина влезе в стаята — с моя сутиен под халата си, без дори да се опита да го скрие.
— Какво става тук? — попита с меден глас, но очите ѝ святкаха ледено.
Мъжът ми застина. За първи път видя с очите си това, за което му говорех.
— Мамо… какво е това?
— А какво от това? — изсмя се тя презрително. — Жена ти не може да бъде истинска жена. Аз му показах как се прави.
В стаята падна гробна тишина. Лицето на мъжа ми почервеня от срам и гняв.
— Ти… — стисна юмруци. — Как можа?!
— Млъквай! — изкрещя Валентина. — Аз за теб живях цял живот! А сега тази тук ще командва?
Тя направи крачка към мен, сякаш готова да се хвърли. Но свекърът, който мълчеше в коридора, изведнъж застана между нас.
— Стига, Валя. Прекали.
Тя пребледня.
— И ти ли си срещу мен?
Той сведе очи.
— Да.
Халатът ѝ се свлече на пода, изпод него лъсна моето бельо. Валентина издаде задавен вик и хукна навън.
Мъжът ми дойде при мен с треперещи ръце.
— Прости ми. Не ти повярвах. Но сега… повече няма да стъпим тук.
И той тресна скрина, сякаш слага точка.
От другата стая се чуваше истеричният плач на Валентина — но за нас гласът ѝ вече не значеше нищо.
