Телефонът вибрира, името „Артур“ светна на екрана. Тя вдигна веднага.
— Е, какво имаме? — попита тихо.
— Клара, правата си — започна той без увъртания. — „Кибер Системс“ е куха фирма. На хартия — големи договори, но реално няма нито екип, нито активи. Само трима фиктивни служители и един офис под наем, който стои празен. Парите се въртят към сметки в Малта и Кипър. И знаеш ли кой стои отзад?
Клара изправи гръб.
— Силвия и нашият златен програмист — Стефан. Всичко минава през тях.
Клара се усмихна леко. Не беше изненадана.
— Благодаря ти, Артур. Сега знам откъде да започна.
Затвори и погледна към екрана си, където стояха разпечатки на „Алтаир“. Пъзелът започваше да се подрежда. Нямаше да бърза — истинската власт се взима не с крясъци, а със стратегия.
През целия ден Клара продължи да играе ролята на „невзрачната нова“. Слушаше коментарите зад гърба си, търпеше пренебрежителни усмивки и не отвръщаше. Но в главата ѝ вече се оформяше план.
Следобед, докато колегите шумно обсъждаха новия тендер, Клара отвори един от старите шкафове и намери черна кожена папка. Вътре имаше разпечатки с електронни подписи — доказателства за фиктивни услуги. Тя снимаше документите методично с телефона си.
— О, още ли ровите? — чу познатия глас на Силвия. — Не се уморявате ли от хартия? Светът е дигитален, госпожо.
— Старите навици умират трудно, — отвърна спокойно Клара и затвори папката.
Силвия се усмихна с онзи ледено-хладен блясък в очите, но в тона ѝ вече имаше и капка подозрение.
Денят на истината дойде след седмица. Управителният съвет бе свикан за обсъждане на „новите перспективи“. Всички бяха там — Силвия в бляскав костюм, Стефан със самодоволна усмивка, останалите мениджъри с напрегнати лица.
Клара влезе последна. Никой не ѝ обърна внимание. Тя седна на края на масата, като обикновен наблюдател.
Срещата започна. Силвия представяше „успехите“ на проект „Алтаир“, а Стефан добавяше самоуверени технически подробности.
— Компанията има стабилен растеж, — заключи Силвия. — Благодарение на правилните партньори като „Кибер Системс“.
— Извинете, — обади се тихо Клара. — Може ли да попитам нещо?
Всички се обърнаха към нея, сякаш някой архивар бе нарушил тържествена церемония.
— Колко от вас лично са виждали офиса на „Кибер Системс“? — попита тя и спокойно извади телефон.
С няколко докосвания на екрана пусна снимки на празни помещения, заключени врати и табела с избледнели букви. В залата настъпи тишина.
— Това е техният „център“. Всъщност няма нищо. Няма екип, няма продукция. Само сметки зад граница.
Лицето на Силвия замръзна, Стефан пребледня.
— Какво си позволяваш! — избухна той. — Това са инсинуации!
— Не, — каза Клара спокойно. — Това са факти. Аз съм човекът, който купи тази компания преди три седмици. И от днес насетне вие вече не отговаряте за нищо тук.
Тя сложи пред тях папката с договори. Всички знаеха — това е краят за тях.
След срещата настъпи смут. Някои служители гледаха Клара с изумление, други с възхищение. Само Елена от счетоводството се приближи и прошепна:
— Благодаря ви, че не се уплашихте.
Клара се усмихна.
— Аз не се уплаших, защото съм била уплашена преди. А когато минеш през най-страшното, другото изглежда просто като работа.
Тя излезе от залата, оставяйки след себе си тишина, която скоро щеше да се превърне в ново начало за фирмата.
Финал
