Кутията с тортата трепереше в ръцете ми, после падна на пода. Кремът се разля като последните трохи от достойнството ми.
Пешо ме погледна. Първо — изненадан. После — раздразнен.
— Ти какво правиш тук? — все едно аз развалях неговото парти.
— Исках… изненада да ти направя…
Гласът ми трепереше. Погледнах към блондинката. Млада. Гладка кожа. Усмивка с насмешка.
— Това ли е “овцата”? — чу се някой от масата.
Смях. Истински. Груб.
Смяха се на мен.
Като на прислуга, която не знае къде ѝ е мястото.
Изправих се.
— Да, аз съм овцата. Тая, дето готви, пере, ходи с теб по болници, когато трепериш от температура.
Направих крачка напред.
— Аз бях тази при майка ти, когато получи инсулт. Аз ти държах ръката, когато не можеше да гледаш в огледалото. А ти… така ли ми се отблагодаряваш?
Той извъртя очи.
— Стига си се правила на жертва.
— Не, Пешо. Това е краят.
Настъпи тишина. Очаквах някой да ме изхвърли. Да ми кажат, че прекалявам.
Но тогава… някой запляска. После още един.
Мъж от масата каза:
— Ти си пълен идиот, Пешо.
Жена на около петдесет се изправи:
— Такава жена наричаш “овца”? Засрами се!
Излязох. Не тичах. Вървях бавно, с вдигната глава. Извън залата звъннах на мама:
— Мамо, можеш ли да гледаш децата тази нощ?
Разбра всичко само по гласа.
— Разбира се, мило. Какво стана?
— Утре ще ти разкажа. Сега… просто искам тишина.
Вървях без чадър. Проливният дъжд се смесваше със сълзите ми. Не ме болеше. Бях… празна.
Сякаш нямам кожа. Сякаш съм дух.
Купих си евтино вино от денонощния.
Седнах на пейка в градинката до блока. Там, където преди разхождах децата.
Седях. И мълчах.
За първи път от години… сама със себе си.
Събудих се у мама. Децата бяха на училище. Тя ми подаде чай. Мълчеше.
— Знам какво ти е — каза. — Аз напуснах баща ти на четиридесет. Ти си по-смела от мен.
— Не знам дали ще го напусна.
— Знаеш. Просто те е страх да го кажеш.
Два дни по-късно Пешо се появи. Влезе с ключа си.
— Добре си се изложила.
— А ти? Да се подиграваш с жена си пред всички — това нормално ли е?
Той вдигна рамене.
— Беше майтап.
— Не, Пешо. Това беше последната капка.
Онемя.
— Наистина ли говориш сериозно?
— Абсолютно.
Седна на дивана.
— А децата?
— Те виждат повече, отколкото си мислиш. И разбират всичко.
Въздъхна.
— Както искаш. Но без мен си никоя. Апартаментът е мой, всичко е мое.
Кимнах.
— Точно заради това трябва да си тръгна.
Излезе, тресна вратата.
Месец по-късно вече работех. Стара позната ме уреди в счетоводна фирма. Първо на половин ден, после — на пълен.
След три месеца наех гарсониера. Не беше дворец, но беше моя.
Децата виждаха баща си през уикендите. Пешо внезапно стана „примерен татко“. Печеше торти от готови смеси, водеше ги на кино.
Аз?
Купих си червена рокля. Същата като на онази.
Само че моята беше истинска.
Защото я носеше жена, която падна, беше смачкана — и се изправи.
На рождения ден на сина ни Пешо беше там. С нова приятелка.
Погледна ме. Дълго. Все едно сега ме виждаше.
Приближи се.
— Изглеждаш страхотно.
— Винаги съм била такава, Пешо. Просто ти никога не си гледал.
Обърнах се и отидох при децата.
Защото те са моята гордост.
Не онзи, който ме е наричал „овца“.
