Децата ядяха мълчаливо, взрени в чиниите си. Дори малкият Томи, който обикновено не млъкваше, сега не издаваше звук.
Сашо не се прибра онази вечер. Нито на следващия ден.
Взех си отпуск. Обадих се в училището и казах, че съм с температура. Но истината беше друга — не можех да изляза така. А вътре в мен… бушуваше буря. Той ме беше посягал и преди — с ръка по рамото, груб натиск. Но това беше ПЪРВИЯТ път в лицето. И то пред очите на децата.
На обяд ми звънна свекърва ми.
— Сашо каза, че си истеричка. Че го заплашваш. Какво си намислила пак?
Мълчах. После затворих.
Тогава за пръв път от години седнах пред лаптопа не за да пиша контролни, а за да чета за развод. За правата ми. За наемите. За това как се оцелява с две деца, когато останеш сама.
Сърцето ми вече беше взело решение. Главата още не го беше настигнала.
На четвъртия ден той се върна.
Все едно нищо не се беше случило. С бира в ръка, миришещ на цигари и чужд парфюм.
— Пак ли ще се цупиш? Я стига. Бузата ти е минала. Къде е картата? Трябва да платя интернета.
Гледах го. Не казах нищо. Просто се изправих и се заключих в спалнята.
Не разбиваше вратата. Само викаше отвън:
— Алино, полудя ли?! Мислиш, че сама с две деца ще се справиш?! До месец ще останеш на улицата!
Поех си дъх. И тихо, но ясно казах:
— По-добре на улицата, отколкото да живея с побойник.
Настъпи тишина. Оглушителна. По-силна от всеки негов крясък.
На следващия ден подадох жалба. И иск за развод.
Уведомих и директорката на училището — да знае, че децата може да са уплашени.
Сашо изчезна. Само чат-пат пращаше гадни съобщения: „Ще съжаляваш. Ще пълзиш обратно.”
Но седмица по-късно стана нещо, което не очаквах.
Връщахме се с децата към нас, когато го видяхме.
Седеше пред входа, свит, рошав, с размъкнати дрехи.
— Алино… моля те… Прости ми. Бях идиот. Не знаех какво губя. Без вас съм нищо…
Томи се вкопчи в ръката ми. Аля се обърна настрани.
— С момчетата пихме… Мислех, че ще ми мине… ама не мина. Върнете се. Ще се променя. Давам ти всичко.
Извади нещо от джоба си. Старият ми зелен портфейл.
Вътре беше картата ми. И една бележка:
„Извинявай. Не осъзнавах, че ще загубя всичко.“
Отворих го.
Извадих картата.
И без да кажа нищо — я хвърлих в лицето му. С цялата сила, която имах.
— Това искаше, нали? Парите. Картата. Не мен. Не децата. Ето ти я.
Хванах ръцете на децата. И минахме покрай него.
Остана седнал на земята, държейки се за лицето — същото място, където той беше ударил мен.
След три месеца живеехме в малка стаичка под наем.
Тясно беше. Студено. Но спокойно. Без викове. Без заплахи.
Работех на две места — преподавах в частно училище и миех подове вечер в един магазин.
Тежко беше. Но децата се смяха отново.
Томи пак започна да разказва истории. А Аля ми подари рисунка:
“Моето семейство” — трима души, хванати за ръце под усмихнато слънце.
Един ден зам.-директорката в старото училище ме извика:
— Имам приятелка, която търси учителка по литература за частно училище в София. Добро заплащане, сигурност. Казах ѝ за теб. Искаш ли да поговориш с нея?
Съгласих се.
Отидох. Разказах всичко. Без срам. Без украса.
Назначиха ме.
Скоро се преместихме в по-добро жилище. Не голямо, но с истински прозорци. С тишина. С мирис на чисто.
Една вечер Томи ми прошепна:
— Мамо, ти си като супергерой.
— Без наметало?
— Да. Но много по-силна.
Прегърнах го.
После станах да сготвя вечеря.
Видях Сашо веднъж.
Пред кварталния магазин. Изглеждаше като призрак. Раменете сведени. Очите празни.
До него една жена крещеше. Той не реагираше.
Погледна ме. Искаше нещо да каже.
Аз само се усмихнах леко и подминах.
Без злоба. Без страх.
Избрах достойнството пред болката. Свободата пред зависимостта. Себе си — пред някой, който ме тъпчеше.
И за първи път…
спечелих.
