Студът сякаш се впи в кожата ѝ, а куфарът до краката ѝ изглеждаше като котва, която я задържа да не падне в бездната.
Всички продължаваха да мълчат. Дори майка му, която обикновено беше шумна и остра, стоеше сега със замръзнало лице, сякаш се наслаждаваше на момента. Брат му стоеше с кръстосани ръце, а по устните на сестра му играеше лека, самодоволна усмивка.
Тя леко поклати глава и каза тихо, но ясно:
— Наистина ли вярвате, че ще си тръгна така?
Думите ѝ отекнаха във въздуха. Той леко се размърда, сякаш искаше да отговори, но пак застина. Погледът му беше празен — и точно тази празнота я плашеше повече от всеки вик.
Тя се наведе, отвори ципа на куфара и, под дългите им погледи, извади малък плик. Плик, който не би трябвало да е тук. Тя го беше оставила нарочно у дома преди командировката. Сега вече знаеше — някой беше ровил в личните ѝ неща.
— Интересно… — гласът ѝ трепереше, но тя продължи. — Кой от вас реши, че има право да пипа чуждото ми?
По лицата им премина нещо: смущение, раздразнение, дори проблясък на страх. Само той стоеше неподвижен.
Тя повдигна плика по-нагоре. Вътре бяха не бижута или документи, а снимки. Общите им снимки: пътувания, празници, обикновени дни. Но върху всяка една от тях лицето ѝ беше зачеркнато с дебел черен маркер.
— Сега е ясно — каза тя твърдо. — Искате да ме изтриете. Да направите така, сякаш никога не съм съществувала.
Тя ги изгледа един по един. Някои сведоха очи, но не и той. Той продължаваше да я гледа право в лицето, сякаш я изпитваше.
И тогава тя се усмихна. Усмивката беше горчива, но странно освобождаваща.
— Благодаря ви. Направихте вместо мен това, което аз не посмях. Скъсахте възлите, в които се задушавах.
После извади от вътрешния джоб на палтото малък бял плик с печат. Подаде го към него, без да го докосва.
— Това е за теб.
Той го взе машинално, а пръстите му потрепериха. Разпозна печата веднага — адвокатска кантора.
— Ти вече подписа всичко вместо мен — каза тя спокойно. — Аз просто сложих точката. Утре в съда ще получиш потвърждението.
Тя вдигна куфара и остави черните чували да стоят там, където бяха.
— Това е вашият боклук. Нека си остане тук.
Обърна се и тръгна към колата.
Зад нея нямаше нито вик, нито молба да спре. Само напрегнато мълчание, в което се усещаше всичко — недоумение, гняв и нещо, напомнящо на уважение.
Тя седна зад волана, запали двигателя и за последен път погледна в огледалото за обратно виждане. В отражението — застинали фигури, той с плика в ръце и чувалите пред входа.
Тя се усмихна.
Сега наистина всичко беше свършило.
И краят беше нейният избор.
