. На монитора все още примигваше червеният надпис: „Съвпадение“. Двамата млади полицаи се спогледаха с изражение на хора, които не могат да повярват на очите си.
— Това… това е невъзможно — прошепна единият.
Бездомникът седеше на стол, приведен, с наведена глава. Изглеждаше сякаш не чува нищо. Но когато дежурният бавно произнесе:
— Иван Петров? Роден 1971?
Мъжът потръпна. Вдигна поглед и в очите му за миг проблесна паника.
— Не… — изхриптя той. — Това не съм аз.
Ала базата данни бе категорична: именно той беше. Човекът, изчезнал преди двайсет години заедно със съпругата си и тригодишния им син. Тогава целият град се бе включил в издирването. Претърсваха гори и поля, но намираха само неясни следи, нищо повече. Колата на семейството беше открита извън града – празна, без следи от борба. Трупове нямаше, обяснения също. Досието бе прибрано в архива, като едно от най-загадъчните в историята на полицията.
След половин час пристигна старши следовател от отдела за тежки престъпления. Посребрял, с твърд поглед, той седна срещу мъжа. Извади пожълтяла снимка: усмихната жена с малко дете на ръце.
— Къде е твоето семейство, Иване? — попита спокойно, но настойчиво.
Бездомникът закри лицето си с длани. Дълги минути не изрече и дума. После, с глас, който едва не се пречупи, прошепна:
— Аз… исках само да спася сина си.
Следователят се напрегна.
— Да го спасиш? От кого?
Иван въздъхна тежко. Думите изригнаха като пробита язва.
— Онази вечер… прибирахме се. Щяхме да тръгваме на почивка. Но забелязах, че ни следят. Тези хора… вече ме бяха заплашвали. Казаха, че ако не работя за тях, ще вземат детето. Мислех, че са празни думи. А после видях колата им в огледалото. Завих по черен път, за да ги изгубя. Колата поднесе, паднахме в дерето. Съпругата ми… тя загина веднага. Успях да извадя сина си. Тогава те се появиха. Казаха: или работиш за нас, или детето изчезва завинаги. Съгласих се.
— А къде е синът ти сега? — за пръв път гласът на следователя потрепери.
— Не съм го виждал от двайсет години… — Иван избухна в плач. — Казаха ми само, че е жив, ако мълча. Аз станах сянка. Без име, без документи. Не посмях да го търся.
В залата се възцари тежка тишина. Но проверките потвърдиха: в началото на 2000-те действително е имало престъпна група, която е търгувала с деца и е изнудвала бащите им.
Истинският шок дойде от международните архиви. В базата на Интерпол бе открита снимка на младеж със специфично родилно петно на рамото — същото като на сина на Иван. В досието пишеше: осиновен във Франция.
Старшият следовател бавно се изправи.
— Значи… през цялото време е бил жив.
— Да! — извика Иван. — Ако го намерите, кажете му, че никога не съм го предал. Животът си дадох, за да живее той.
Месец по-късно потвърждението пристигна официално. Момчето бе живо, вече възрастен мъж, с ново семейство и друга фамилия. Бил е отгледан като сирак, без да знае нищо за миналото си.
Когато пристигна в София, в районното всички замлъкнаха. Висок, уверен, със същите сиви очи като баща си. Щом видя пред себе си дрипавия мъж, спря на място.
— Татко? — прошепна.
Иван падна на колене.
— Прости ми… не успях да опазя майка ти. Но заради теб мълчах, заради теб живях.
Залата застина. После мъжът пристъпи напред и го прегърна.
Случаят, който двайсет години тегнеше като призрак над града, най-сетне получи своя отговор. Но за бащата и сина истинската история тепърва започваше.
Иван заплака за пръв път от две десетилетия — не от страх, а от облекчение.
А градът разбра: понякога и най-окаяният бездомник носи ключа към най-страшната тайна и най-болезнената истина.
