Когато съдията с уморен тон попита: „Последни думи, подсъдимия?“, капитан Емил Костов не се оправдаваше. Само каза:
— Моля… искам да видя кучето си. Един последен път.
Залата се размърда. Някой тихо се изсмя, адвокатът си нагласи очилата, а прокурорът се изкриви презрително:
— Това е съд, не цирк.
Но съдията изненадващо кимна.
Петнадесет минути по-късно въведоха Лада — възрастна немска овчарка със сивееща муцуна. Козината ѝ лъщеше, в погледа ѝ — не старост, а вярност и дисциплина.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Кучето не отиде при стопанина си.
Спря се до вратата… подуши въздуха… и изведнъж загриза тихо.
Но не към Костов.
Взря се в лицето на един от свидетелите.
Прибра ушите си. И продължи да ръмжи — ниско, заплашително.
Залата ахна. Съдията пребледня. Адвокатът изпусна папката си на пода.
Това, което се случи след това, шокира всички. Делото беше прекъснато незабавно.
