— „Уважение…“ — прошепна тя, припомняйки си думите на баба си.
На масата лежеше телефонът. Няколко непрочетени съобщения от Андрей: „Прости на мама“, „Не прави сцени“, „Трябва да поговорим“. Лариса не отговори.
Сложи чайника на котлона. И изведнъж, като мълния, я прониза мисълта — за пръв път от дванайсет години тя наистина беше сама. Не изоставена, а свободна.
Вечерта Андрей се появи. Звънецът дрънчеше дълго и настойчиво. Лариса отвори и видя мъжа си с изтощено лице и зачервени очи.
— Лариса… — гласът му трепереше. — Не искам така да бъде. Знам, че сгреших. Но разбери: тя е майка ми. Единствената.
— А аз? — тихо попита Лариса. — Аз коя съм за теб?
Той сведе очи. Мълчеше.
— Много мислих — каза най-сетне. — Права си. Допуснах ѝ твърде много. Но не умея другояче. Тя сама ме отгледа, всичко за мен е правила. Как да ѝ кажа: „Мамо, отдръпни се“?
— А на жена си как казваш тогава: „Живей, както майка ми нареди“? — Лариса го изгледа право. — Не избираш между мен и нея. Избираш между семейство и подчинение.
Андрей прокара ръка по лицето си.
— Не искам да те изгубя.
— Но и не можеш да я спреш — отвърна тя.
Тишината отново падна. Лариса разбра ясно: пред нея стоеше мъж, силен в бизнеса, но слаб у дома. А да чака да се промени, значеше да обрече себе си на същите рани, които носеше и баба ѝ.
След няколко дни Лариса се срещна с Катя, годеницата на Димитър. Седяха в малко кафене до метрото. Катя нервно милваше закръгления си корем.
— Повярвай ми, Лариса, аз нищо не съм искала — каза тихо тя. — Беше ми толкова неудобно. Ние искахме да търсим квартира. Аз самата бях против да молим за нещо.
Лариса я погледна. Млада, уплашена, но искрена. Тя не беше виновна.
— Знам, Катя — отвърна спокойно. — Ако свекърва ти иска война, това е нейната война. Ти нямаш нищо общо.
Катя облекчено въздъхна.
— Благодаря ти, че разбираш.
Андрей идваше още няколко пъти. Носеше вечеря, молеше я да се върне. Но в очите му Лариса виждаше едно и също — безпомощност.
Последната капка преля, когато каза:
— Мама се тревожи, че си се обидила. Хайде да измислим как да се помирим.
— „Да се помирим?“ — горчиво се усмихна Лариса. — Андрей, тя руши живота ми. А ти искаш и да ѝ се усмихвам?
Той мълчеше.
И тогава Лариса окончателно разбра: не иска да хаби повече сили в битка, в която винаги тя е виновната. Не иска да живее под сянката на жена, за която никога няма да бъде „достатъчна“.
Минаха два месеца. Апартаментът на баба ѝ стана неин дом: окачи леки пердета, нареди книги, пренесе старата бабина кресла. Потопи се в работата си, започна отново да се вижда с приятелки.
С Андрей се срещнаха още няколко пъти, но разговорите винаги свършваха с едно: „Върни се“. А тя отговаряше: „Първо реши къде ти е мястото“. Той така и не реши.
Една вечер Лариса си направи чай, седна на перваза и се загледа в двора. Деца играеха, някой караше колело. В главата ѝ отекна гласът на баба ѝ:
„В семейството най-важното е уважението. Ако го няма, тръгни си и не се измъчвай.“
Лариса се усмихна през сълзи.
Не знаеше какво я чака. Новият живот я плашеше и в същото време ѝ даваше сила. Но вече беше неин. Без чужди условия, без чужди диктовки.
И за пръв път от години Лариса почувства, че баба ѝ би се гордяла с нея.
Край.
