— Майка ти — повтори Сара, вече по-твърдо. — Тя ме нападна първа.
Робърт направи крачка напред, без да откъсва поглед от лицето на дъщеря си. Ема не мръдна, само потрепери едва забележимо. Той приседна пред нея, протегна ръка към бузата ѝ, но тя се дръпна назад, сякаш се страхуваше. Това движение го прониза по-дълбоко от всяка дума.
— Обясни ми — прошепна той, обръщайки се към жена си. — Защо Ема е така?
Сара въздъхна тежко, вдигна ръка към челото си и се подпря на стената.
— Майка ти дойде без предупреждение. Настояваше да нахрани Ема със сладки, въпреки че знаеш — тя има алергия. Аз ѝ казах да спре, да не рискува. Но Маргарита се разсмя и пъхна бонбон в устата на детето. Ема започна да кашля, да се дави… Аз се втурнах, издърпах я и в паниката тя си удари лицето в масата. — Гласът на Сара се пречупи. — Тогава майка ти ме сграбчи за ръката и започна да ме бута. Крещеше, че съм чудовище, че я лишавам от внучето ѝ.
Робърт стоеше мълчаливо, думите се блъскаха в съзнанието му. Той виждаше следите по детето, виждаше страха в очите му, но и чуваше обвиненията на майка си. Две реалности се сблъскваха в главата му.
— И ти ме мислиш за виновна? — попита Сара изведнъж, с толкова горчивина, че той потръпна. — След всичко, което се случи, пак ще застанеш на нейна страна?
Робърт отвори уста, но затвори веднага. Вътре в него бушуваше война. Майка му — жената, която го бе отгледала. Съпругата му — жената, която споделяше леглото и живота му. А посредата — тяхната дъщеря, безмълвна, с разбито лице.
Тишината се проточи. Накрая той се изправи, отиде до телефона и набра бърза помощ.
— Робърт! — извика Сара, но той само вдигна ръка.
— Първо ще прегледат Ема — каза твърдо. — След това ще решаваме кой е крив и кой е прав.
В болницата всичко мина като в мъгла. Лекарите потвърдиха, че Ема е имала алергична реакция, която, за щастие, е овладяна навреме. Посиняването по лицето ѝ наистина бе от удар в твърд предмет. Сара стоеше до леглото на детето, държейки ръката ѝ, докато Робърт вървеше из коридора като в капан. Телефонът му вибрираше постоянно — майка му звънеше.
Накрая той вдигна.
— Робърт, сине… Тя е опасна! — чу се дрезгавият глас на Маргарита. — Видя ли какво стори на Ема?
— Стига, мамо! — прекъсна я той, за пръв път с гняв. — Лекарите казаха истината. Ти си ѝ дала сладкото! Ти си виновна, че Ема едва не се задуши!
От другата страна настъпи тишина. После тихо подсмърчане.
— Аз… само исках да зарадвам детето…
Робърт затвори очи, почувства тежест върху гърдите си.
— Но едва не го погуби — прошепна той и затвори.
Късно през нощта, когато Ема вече спеше в болничното легло, Робърт седна до Сара. Дълго мълчаха. После той взе ръката ѝ.
— Прости ми — каза тихо. — Че се усъмних. Че те оставих сама срещу нея.
Сара не отговори веднага. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях вече нямаше студ.
— Просто ми обещай — прошепна тя, — че никога повече няма да позволиш на майка си да решава вместо нас. Че ще избереш семейството, което имаш сега.
Робърт кимна. И за първи път от години усети, че прави избор, от който няма връщане назад.
Тази нощ той реши: ще защити жена си и дъщеря си, дори ако това означава да се отдалечи от майка си.
Финал.
