авите на паша и често прекарваха нощите на сеновала в разговори до зори. Беше се променил: пораснал, раменете му бяха станали по-широки, в очите му вече нямаше онази момчешка палавост, а някаква увереност и дълбочина.
– Сашо… Здрасти – усмихна се Катя, леко смутена, сякаш пак беше станала ученичка.
– Ехе, значи градската госпожица пак се върна към корените си? – пошегува се той, отваряйки портата. – Аз мислех, че в града отдавна си ни забравила.
Катя махна с ръка.
– Забравя ли се такова нещо… Сърцето все тук ме дърпа. Опитах се да живея „по градски“, но там някак всичко беше чуждо.
Седнаха на пейката под ябълката. Сашо откъсна едно ябълка и ѝ я подаде.
– Хапни, нашенска е, сладка.
Катя взе плода, но не побърза да отхапе. В главата ѝ още звучаха думите на майка ѝ: „Внимавай да не станеш лъжлива кукла за чуждо удоволствие…“
– Сашо, кажи ми честно… Налагало ли ти се е да се променяш заради някого?
Той се усмихна.
– Разбира се – в казармата. Но това беше заради мен самия, за да издържа. А заради друг човек… Не знам, Кате. Нали ако някой те обича, няма да иска да те чупи?
Тези думи удариха право в сърцето ѝ. Месеци наред я измъчваше точно това – нейният ухажор от града, Андрей, все едно искаше да извае от нея някакъв свой идеал. А тя усещаше, че губи себе си.
– А ти, значи, още не си се омъжила? – попита той предпазливо.
– Не – усмихна се тъжно Катя. – И може би е по-добре така.
В този момент майка ѝ се върна с кофите мляко. Щом видя Сашо, лицето ѝ светна.
– О, Сашо! Добре, че дойде. Помниш ли как Катенце все след теб тичаше едно време?
– Мамо! – изчерви се тя, но Сашо се засмя.
– Как да не помня, лельо Мария. Такива неща не се забравят.
Тримата седнаха да закусят. На масата имаше пресен сирене, краставици, мляко. Докато ядяха, Сашо разказваше новините от селото – кой се оженил, кой заминал за града, кой се върнал. Катя го слушаше, а в душата ѝ се разгаряше някаква топлина.
След закуската той предложи:
– Хайде довечера на реката? Както едно време.
Катя кимна, а в гърдите ѝ нещо трепна.
Вечерта седяха край огъня до реката. Водата отразяваше залеза, щурците цвърчаха. Катя тихо прошепна:
– Сашо, не знам какво ще стане с мен. В града всичко е лъскаво, красиво, но отвътре е празно. А с теб… точно сега… сякаш оживявам.
Той я погледна в очите.
– Тогава слушай сърцето си. Не предавай себе си, Кате.
И тя за пръв път от много време се почувства свободна.
На следващата сутрин, като включи телефона си, Катя видя няколко съобщения от Андрей: „Къде си?“, „Защо не отговаряш?“, „Купих билети, чакам те в града.“ Всяка дума тежеше като заповед.
Тя изключи телефона и събра смелост да каже на майка си:
– Мамо, реших. Няма да се връщам при него. Не искам такъв живот.
Майка ѝ я прегърна.
– Правилно реши, дъще. Мъжът трябва да приема жената такава, каквато е.
Минаха седмици. Катя помагаше в стопанството, после започна работа в селската библиотека. Вечер Сашо идваше и вървяха заедно по познатите от детството пътеки.
Андрей още известно време звъня и писа, дори се появи в селото, но Катя вече не се колебаеше. Погледна го право в очите и тихо каза:
– Прости, но аз избирам себе си.
Той си тръгна ядосан, а Катя почувства, че сърцето ѝ е леко.
Дойде есента. Ябълките узряха, листата застлаха двора като килим. Катя седеше до Сашо на същата пейка и знаеше: вече е на своето място. Не знаеше какво ще донесе бъдещето, но беше сигурна в едно – никога повече няма да предаде себе си заради никого.
И това беше нейният истински избор.
