. Седях в кухнята, гледах празните стени, които двайсет години бяха попили неговите крясъци, въздишки и навици. Взирах се в черпака на пода, сякаш беше веществено доказателство. Блясъкът му вече не изглеждаше домашен – той беше студен знак на края.
Можех да плача, но сълзи не идваха. Вътре в мен имаше само празнота. Равна, тиха, неподвижна празнота. Нито болка, нито жалост. Само мълчание. А в това мълчание, като шепот, се роди една мисъл: „Защо изобщо продължавам?“
На разсъмване тихо се изправих. Той още спеше в спалнята, хъркаше, потънал в възглавницата, сякаш нищо не се беше случило. Минах край вратата – стъпка по стъпка – и не трепнах.
Първо събрах документите. Акт за брак, моите лични книжа, дипломите, онова малко, което наистина беше мое. После внимателно сложих в чанта няколко рокли, четката за зъби, зарядното за телефона. Всичко правех мълчаливо, спокойно, като че ли се готвех за обикновено пътуване.
Спрях пред гардероба. На най-горния рафт стоеше стара кутия с писма, снимки, картички. Свалих я, отворих – и оттам ме погледнаха нашите лица отпреди двайсет години. Млади, сияещи, като че ли можехме да преместим планини. Тогава той ме наричаше „слънчице“, носеше ме на ръце, а аз вярвах, че нашият брак е дар от съдбата. Затворих кутията и я върнах на мястото ѝ. Не исках да я взема. Нека остане тук, между тези стени. Като гробище на онова, което отдавна е мъртво.
Когато се върнах в кухнята, чух стъпките му зад гърба си. Беше се събудил. Трепнах, но не от страх – от решимост.
– Къде тръгваш? – попита дрезгаво, по тениска, с лице още подпухнало от сън.
– Витьо – обърнах се към него и за пръв път от години го погледнах право в очите, без да отклоня поглед. – Заминавам си.
Той замръзна. Мълча няколко секунди, после се подсмихна подигравателно:
– Глупости. Нямаш къде да отидеш. На кого си нужна?
– На себе си – отвърнах твърдо, толкова твърдо, че сама се изненадах. – Нужна съм на себе си.
Той повдигна вежди, сякаш беше чул нещо невъзможно. Приближи се, стисна юмруци. Но аз не отстъпих. И за пръв път той разбра това.
– Няма да отидеш никъде – процеди, но гласът му трепна. В него вече нямаше сила. Само празнота. Същата празнота, каквато беше и в мен.
– Вече си тръгвам – казах и вдигнах от пода черпака. Оставих го на масата. – Нека ти напомня как ме загуби.
Излязох през вратата, а щракването на ключалката прозвуча като аплодисменти за собствената ми смелост.
Сутринта беше различна. Вятърът в лицето, звънът на трамвая, стъпките по тротоара – всичко изглеждаше ново. Не знаех накъде точно отивам. Но в гърдите ми за първи път от години се дишаше леко. Вървях, и в главата ми кънтяха думите: „Нужна съм на себе си.“
Няколко дни по-късно наех малка стая при една възрастна жена в съседния квартал. Започнах да търся работа, да звъня на познати. Никой не обещаваше чудеса, но за първи път градех живота си сама. Без него. Без заповедите, без униженията, без тежките въздишки зад гърба ми.
А той… Звъня. Първо с заплахи, после с молби. Казваше: „Върни се, Наташа, сгреших.“ Но аз вече знаех – късно е. Всичко свърши в момента, когато онзи черпак издрънча по пода.
Месец по-късно случайно се срещнахме пред един магазин. Беше отслабнал, състарен, погледът му бягаше. Щом ме видя, застина, после прошепна:
– Не вярвах, че ще посмееш.
– В много неща не вярваше, Витьо – отвърнах спокойно. – Но това вече не е мой проблем.
Продължих напред, оставяйки го на тротоара с празни ръце.
И за първи път отдавна се усмихнах. Не от щастие, а от свобода. От онази свобода, която намерих онази сутрин, когато вдигнах от пода студения черпак: всъщност тогава вдигнах и себе си.
Така завърши един живот – и започна друг. Не лек, не приказен. Но мой.
