Учителката вече беше обърната към дъската, готова да продължи с урока, когато изведнъж се чу силно почукване на вратата. Всички погледи се насочиха натам, а сърцето на момчето се сви: „Невъзможно… вече ли са дошли родителите ми? Но как, още е първият час…“
Вратата се отвори и вътре влезе жена с разрошена коса и зачервени от сълзи очи. В ръцете си държеше малко дете, което още трепереше. Класът ахна: това беше същото дете, което осемгодишният ученик току-що беше извадил от колата.
— Извинете… — гласът на жената трепереше, но в него се усещаше решителност. — Кой тук спаси сина ми?
Учениците зашумяха, някои започнаха да се оглеждат един друг. Учителката се намръщи, объркана:
— Госпожо, в момента сме в час. Може ли да изчакате отвън?
Но жената пристъпи напред, обхождайки с поглед децата, докато не се спря на момчето. То седеше със сведена глава, опитвайки се да стане невидимо. Сърцето му блъскаше лудо.
— Това е той! — извика жената развълнувано. — Това дете спаси живота на моя син! Счупи стъклото и го извади, когато вече едва дишаше! Ако не беше той, днес щях да изгубя детето си…
В класната стая настъпи пълна тишина. Дори най-шумните ученици не пророниха дума.
Учителката бавно се обърна към него. По лицето ѝ проблесна несигурност.
— Вярно ли е това? — прошепна тя.
Жената кимна, притискайки силно малчугана до себе си.
— Вярно е. Никога няма да мога да му се отплатя.
Лицето на момчето пламна, не знаеше къде да гледа. Но в гърдите му се надигна странно чувство — топлина, сякаш изведнъж му олекна да диша.
Учителката се прокашля смутено и този път с друг тон каза:
— Ела тук, миличък.
Момчето бавно стана и се приближи към дъската. Жената пристъпи към него и го прегърна силно. Раменете ѝ трепереха от плач.
— Благодаря ти, мило дете. Ти си герой.
В класа се чуха възклицания, а после някой започна да пляска с ръце. Скоро всички ученици ръкопляскаха. Погледите им вече не бяха подигравателни, а пълни с възхищение.
Учителката мълча още миг, след което постави ръка на рамото му.
— Прости ми. Постъпих несправедливо. Често бързаме да съдим, без да знаем истината. Днес ти ни даде урок, по-важен от всяка задача.
Сърцето на момчето подскочи. За първи път видя в очите ѝ не укор, а уважение.
Жената още веднъж го прегърна и се обърна към класа:
— Запомнете: не оценките и не закъсненията определят кой сте. А делата ви. Това дете заслужава най-голямата похвала.
Тя си тръгна, водейки малкия за ръка. В стаята остана дълга тишина.
Учителката въздъхна и с мек глас каза:
— Хайде да продължим урока… Но преди това запомнете: добротата винаги е по-важна от правилата.
Момчето се върна на мястото си с чувство на гордост, каквото никога досега не беше изпитвал. Разбра, че понякога трябва да имаш смелост да действаш, дори с риск от неприятности. Защото точно това може да спаси нечий живот.
А за него този ден промени всичко.
