Боян се наведе по-близо, внимателно разтвори козината отстрани на Титан — и пръстите му попаднаха на неравномерна подутина. Кучето изскимтя тихо, но не се опита да се отдръпне. Напротив — още по-силно се притисна до момичето. На пипане това не беше обикновен хематом след схватка. Беше нещо друго: твърдо, болезнено, с неестествена форма.
— Марко — каза тихо Боян, без да вдига поглед. — Кога точно стана инцидентът?
— Какво значение има? — избухна мъжът. — Нападна ме до склада. Просто исках да го закача за колата.
Боян не отговори. Вече включваше прегледната лампа — бавно, премерено, за да не изплаши кучето.
Лили беше клекнала до Титан, прегърнала го, и гледаше лекаря с широко отворени, влажни очи.
— Тате… — прошепна тя. — Той не ръмжеше срещу теб. Той ръмжеше заради теб.
Марко трепна.
— Глупости говориш! Ти нищо не разбираш!
— Видях всичко — каза Лили упорито. Гласът ѝ трепереше, но не от страх. — Онзи мъж беше там. Крещеше. Ти падна, а Титан скочи… застана между вас. Не ухапа. Само го блъсна.
В стаята се възцари тишина. Чуваше се само как дъждът тропа по прозорците и тежкото дишане на Титан.
Боян продължи да опипва подутината — и тогава разбра. Под кожата не беше просто прясна травма. Това беше старо, зле зараснало счупване, а до него — прясно мускулно разкъсване. Такава травма не се получава за минута борба.
— Марко — каза Боян, вече гледайки го право в очите. — Това куче има сериозно нараняване. Движението му причинява силна болка. Много силна.
— И какво от това? — сви рамене Марко. — Служебните кучета често се нараняват.
— Не и така — прекъсна го Боян. — Тази травма е поне от няколко седмици. А днешното само я е влошило.
Марко пребледня.
— Искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа, че в момента на „нападението“ Титан е бил в непоносима болка — отвърна спокойно Боян. — Той не е нападнал. Той е реагирал.
Лили изхлипа — но това не беше плач. Беше облекчение.
— Казах ти… — прошепна тя и зарови лице в козината.
Марко гледаше сцената, сякаш не разпознаваше нито дъщеря си, нито кучето. Устните му трепереха.
— Той… той беше перфектно куче — каза дрезгаво. — Най-добрият в отдела. Ако началниците разберат, че е станал непредсказуем…
— Щяха да го отстранят от служба — довърши Боян хладно. — Но нямаше да го убият. Ти избра най-лесния път.
— Бях в шок! — избухна Марко. — Той изръмжа, аз си помислих…
— Уплаши се — прекъсна го Боян. — Това е човешко. Но страхът е лош съветник, когато животът на някого е заложен.
Той се изправи и свали ръкавиците си.
— Няма да го приспя.
— Нямаш право! — Марко пристъпи напред. — Документите са подписани!
— Имам право да спра процедурата, ако се появят нови медицински обстоятелства — отвърна твърдо Боян. — А те вече са налице. Ако искаш, можем да повикаме независим ветеринар и да съставим протокол.
Марко отпусна ръцете си. За пръв път през цялата вечер изглеждаше напълно пречупен.
— Какво… какво ще стане с него? — попита тихо.
Боян погледна Титан. Кучето беше положило глава в скута на Лили, а опашката му едва забележимо помръдваше.
— Операция. Рехабилитация. Спокойствие — изброи той. — Нужен му е дом, не служба.
Лили вдигна поглед.
— Може ли да бъде с мен? — попита почти без глас. — Аз ще го разхождам. Ще го храня. И ако го боли, ще съм до него.
Боян се усмихна — за първи път тази вечер.
— Мисля, че няма нищо против.
Марко дълго мълча. После се отпусна на един стол и закри лицето си с ръце.
— Почти го убих — каза глухо. — Заради един доклад. Заради страха си. Господи…
Лили се приближи и го прегърна през раменете.
— Всичко е наред, тате. Той ти прости. Виж.
Титан бавно повдигна глава и облиза превързаната ръка на Марко.
Марко се разплака. Не като полицай. Като човек.
Минаха три месеца.
Титан вече не беше служебно куче. Козината му отново лъщеше, белегът беше заздравял добре, а походката му беше уверена. Живееше в малка къща в покрайнините на града, където сутрин Лили го будеше, а вечер заспиваше до леглото ѝ.
Марко беше преместен в друг отдел. Понякога още го беше срам да го погледне в очите, но Титан не пазеше злоба. Той просто беше там.
А Боян?
Понякога, когато късно вечер затваряше клиниката, си спомняше онзи безкраен дъждовен ден. Малкото момиче с жълтия пуловер.
И разбираше: не всички герои носят униформа. Някои просто влизат в стаята в последната минута — и спасяват един живот.
