Иван не очакваше този въпрос. Погледна към жената — очите ѝ зад очилата не бяха любопитни, а спокойни и човечни, като на човек, който иска да разбере, а не да съди.
— Имах семейство, — отвърна след кратка пауза. — Жена ми… не издържа на живота ми на път. Замина при сестра си в Варна. С нея е и синът ми.
Жената леко кимна.
— Разбирам. Понякога разстоянието между хората не се мери в километри.
Замълчаха. Навън дъждът все така барабанеше по ламарината, като че изсипваше спомените на целия град.
След малко тя каза тихо:
— И аз изгубих всички. Мъжът ми почина рано, а синът… той не идва от години. Все чакам, макар че вече сигурно няма смисъл.
Иван преглътна тежко.
— Съжалявам.
— Недей. Старостта сама по себе си не е страшна. Страшно е, когато вече никой не те чака. — тя се обърна към прозореца и млъкна.
Когато стигнаха до „Овчарския мост“, жената посочи ниска портичка с избелели букви на табелката.
— Ето тук, момчето ми.
Той спря и се наведе към жабката, за да вземе салфетка. Когато тя се опита да извади портмонето си, Иван я спря с жест.
— Недейте, госпожо. Няма нужда. Просто ви помогнах, това е всичко.
Тя го погледна дълго, после се усмихна.
— Рядко вече някой прави нещо просто ей така.
— Е, тогава днес е рядък ден, — отвърна той, опитвайки се да звучи весело.
Жената слезе внимателно, отвори портата и се скри зад нея. Иван седеше още минута, вперен в мокрия асфалт, без да разбира защо не може да потегли веднага. После все пак тръгна.
Две седмици по-късно телефонът му иззвъня.
— Господин Иван Петров? — гласът беше строг. — Обажда се капитан Димитров от Трето районно управление. Трябва да поговорим за една жена, която сте возили — госпожа Мария Георгиева.
— Да… помня я. Всичко наред ли е?
— За съжаление, починала е. Но преди смъртта си е споменала вашето име. Казала е, че ви е предала пари.
— Какви пари?! — Иван се изправи от стола. — Не съм вземал нищо от нея! Само я закарах до вкъщи!
— Разбирам, но синът ѝ е подал жалба. Твърди, че липсват три хиляди лева. Ще трябва да дойдете да дадете обяснение.
Думите „починала“ и „жалба“ отекнаха като гръм. Иван усети, че коленете му омекват.
В съдебната зала миришеше на прах и стар лак. Съдията седеше неподвижен зад купчина документи, а отсреща — мъж с костюм и студен поглед. До него — дъщерята на покойната, лицето ѝ бледо и напрегнато.
— Потвърждавате ли, че не сте получили никаква сума от госпожа Мария Георгиева? — гласът на съдията беше сух.
— Да, потвърждавам. Само я закарах, нищо друго.
— Интересно, — намеси се адвокатът. — От жилището на покойната липсват три хиляди лева, а според свидетелските показания тя ги е дала на мъж със сива кола.
Иван пребледня.
— Да, имам сив „Опел“, но тя не ми е давала пари!
Дъщерята на жената го изгледа с укор.
— Майка ми винаги вярваше на хората. И виждате докъде я доведе това…
Иван усети, че въздухът не стига. В ушите му бучеше. Чу само как съдията отсрочи делото „до събиране на допълнителни доказателства“.
Същата нощ не можа да заспи. Четеше новини, ровеше в интернет, докато не попадна на кратка статия в местен сайт:
„В дома си край „Овчарския мост“ е починала 74-годишната Мария Георгиева. Причина — сърдечен пристъп. Съседите разказват, че малко преди това при нея е идвал нервен мъж с черно яке. След посещението му е изчезнал плик с пари, който жената пазела за лечението на сина си.“
Иван замръзна. Черно яке. Той имаше сива шуба. А „синът“…
Тя му беше казала, че синът не идва. Значи се беше върнал.
На следващия ден отиде до къщата ѝ. Вратата беше заключена, дворът — пълен с мокри листа. Почука. Никой не отвори. От отсрещната къща надникна възрастна съседка.
— Вие сте онзи шофьор, нали? Който я докара онази вечер?
— Да. — Иван пристъпи напред. — Какво знаете?
— Горката, все ви споменаваше — „добър човек беше, помогна ми“. А след няколко дни дойде синът ѝ. Разкрещя се, тръшна вратата… После дойдоха полицаите.
— Синът ѝ? Знаете ли името му?
— Казва се Николай. Все искаше да продаде къщата, ама майка му не се съгласяваше.
Иван се обърна. Всичко му стана ясно. Но как да го докаже?
На следващото заседание доведе съседката. Тя разказа всичко: за жената, за виковете, за мъжа с черното яке. Малко след това полицията задържа Николай Георгиев. В телефона му откриха съобщения, в които убеждаваше майка си да „му даде парите, за да не ги загубят“. В дома му намериха и изчезналия плик.
Иван бе оправдан.
Съдията го изгледа дълго.
— Господин Петров, понякога добрите хора плащат скъпо за добротата си. Но не я губете. Светът има нужда от нея.
Когато Иван излезе от съда, дъждът отново беше започнал. Градът миришеше на мокри листа и хлад. Той спря под един стар кестен, вдигна поглед към небето и прошепна:
— Почивайте в мир, госпожо Мария.
И за пръв път от дълго време дъждът му се стори топъл. Не студен, а очистващ.
