Анна се изправи с усилие, подпирайки се с длани на масата. В залата беше задушно, въздухът миришеше на прах и чуждо напрежение. Съдията вече се канеше да обяви почивка, когато съдебният секретар тихо се приближи и ѝ прошепна нещо на ухо. Съдията се намръщи.
— Почакайте — каза тя и вдигна ръка. — По делото е постъпил допълнителен документ.
Андрей рязко се изправи.
— Какъв още документ? — раздразнено избухна адвокатът му.
Секретарят подаде тънка папка. Съдията я отвори, прегледа набързо страниците и вдигна поглед към Анна.
— Ответнице, вие ли поискахте тези материали да бъдат приложени към делото?
Анна бавно поклати глава.
— Не… аз нищо не съм подавала.
Андрей се усмихна.
— Ваша чест, това вече е фарс. Очевидно се опитват да печелят време.
Съдията не отговори. Прелисти една страница. После още една. В залата настъпи тишина.
— Това са извлечения от друга банка — каза тя накрая. — И договор за заем. На името на Андрей Петров.
Усмивката на Андрей изчезна.
— Това е абсурд — изсъска той. — Аз нищо не знам за това.
Съдията повдигна вежда.
— Аз обаче знам. Сметката е открита преди три години. По нея редовно са постъпвали значителни суми. И… — тя направи пауза — парите не са отивали за семейството, а са били превеждани по сметка на трето лице. Марина Димитрова.
Анна потрепери. Името я удари като шамар. Марина. „Счетоводителката“. Същата, която „само помагаше с документите“. Която звънеше вечер и затваряше, щом Анна влезеше в стаята.
— Това няма нищо общо с делото! — скочи адвокатът на Андрей. — Личният живот на моя клиент…
— Има пряка връзка — прекъсна го съдията. — Когато говорим за укриване на доходи и фиктивни преводи преди развода.
Андрей пребледня.
— Това са мои пари — каза бързо. — Имах право да ги използвам както намеря за добре.
— Дори ако са придобити по време на брака? — попита спокойно съдията. — Дори ако къщата, която сега искате да задържите, е строена и с тези средства?
Анна гледаше масата. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше — всички го чуват. Тя не знаеше откъде се появиха тези документи. Не разбираше кой ги беше донесъл. Но за първи път усети ясно: нещо се променя.
— Освен това — продължи съдията — тук има и заключение на независима експертиза. Подписът върху банковите справки, представени по-рано… — тя почука по първата папка — не е положен от ответницата.
Адвокатът на Андрей пребледня още повече.
— Това… е невъзможно — заекна той. — Подписът е заверен.
— От банката, в която работи Марина Димитрова? — попита съдията хладно. — Да. Впечатляващо съвпадение.
Някой в залата тихо въздъхна.
Анна затвори очи. Пред нея изплуваха безсънните нощи, раздразненият тон на Андрей, когато го питаше защо няма пари. Думите му: ти ядеш прекалено много, Анна. Студеният му поглед онази сутрин.
— Съдът обявява петнадесет минути почивка — каза съдията. — След което заседанието ще продължи.
Андрей излетя в коридора като попарен. Адвокатът му говореше нещо тихо, но той не го слушаше. Анна остана седнала. Краката ѝ трепереха.
— Анна? — чу се тих глас.
Тя вдигна глава. На вратата стоеше възрастна жена със строг тъмен шлифер.
— Извинете… вие ли сте Анна Петрова?
— Да.
— Казвам се Елена Георгиева, нотариус. Вашият баща… — тя се поколеба — дойде при мен седмица преди да почине.
На Анна ѝ спря дъхът.
— Татко?
— Той изготви пълномощно и завещание. За всеки случай — погледът ѝ се плъзна към корема на Анна — ако се наложи да бъдете защитена.
Елена Георгиева ѝ подаде плик.
— Тези документи трябваше да ви бъдат предадени само ако съпругът ви се опита да ви отнеме къщата.
Анна го пое с треперещи ръце.
— Защо сега?
— Защото тази сутрин Андрей Петров се опита да отмени пълномощното. Това ме усъмни.
Когато заседанието беше подновено, Анна се изправи сама.
— Ваша чест — гласът ѝ трепереше, но не се пречупи — моля да бъде приложен още един документ по делото.
Съдията кимна.
Завещанието беше прочетено на глас. Оказа се, че парцелът, върху който е построена къщата, е бил собственост на бащата на Анна и е прехвърлен на нея чрез дарение по време на брака, с изрична клауза, че при развод не подлежи на подялба. Андрей знаеше това. Той сам беше закарал баща ѝ при нотариуса. Тогава се усмихваше.
Андрей седеше, вперил празен поглед в една точка.
— Съдът се оттегля за постановяване на решение — обяви съдията.
Когато тя се върна, в залата беше толкова тихо, че се чуваше как някой изпуска химикал.
— Съдът постановява: отхвърля иска на Андрей Петров за придобиване на имота. Къщата остава собственост на Анна Петрова. Материалите за евентуално фалшифициране на документи се изпращат на прокуратурата.
Андрей скочи.
— Това е грешка! — извика той. — Тя всичко е нагласила!
Съдията го погледна студено.
— Седнете. И помислете какво направихте.
Анна излезе от залата последна. Навън въздухът беше студен и чист. Тя пое дълбоко дъх, доколкото коремът ѝ позволяваше.
Бебето се размърда. Спокойно. Уверено.
— Всичко е наред — прошепна тя и погали корема си. — Справихме се.
А зад нея Андрей стоеше на стълбите на съда и за първи път в живота си разбираше, че последната дума наистина не е негова.
