Тя стоеше пред тях подгизнала, задъхана, със сиви кичури, залепнали за лицето ѝ, и мълча толкова дълго, че смехът сам угасна. Водата капеше от палтото ѝ, капките падаха върху дъските на кея и този звук изведнъж стана единственият в настъпилата тишина. Внукът, който я беше бутнал, все още се усмихваше, но усмивката му вече не беше уверена — сякаш започваше да осъзнава, че всичко е отишло твърде далеч.
Тя бавно свали забрадката от главата си, изстиска я внимателно и едва тогава проговори.
— Значи било шега — каза спокойно. — Добре. Нека е шега.
Снахата се изсмя нервно и свали телефона си. Синът ѝ отмести поглед. Някой промълви: „Хайде, мамо, не се сърди…“
Тя не извика. Не заплака. Не обвини никого. И точно това беше най-страшното.
— Тридесет години ме е страх от водата — продължи с равен глас. — От деня, в който баща ви почти се удави в ръцете ми. Бяхте малки. Ти, Николай — погледна сина си, — дори не си спомняш. Но аз помня всеки негов дъх. Всяка глътка вода, която поемаше. Тогава си обещах никога повече да не се доближавам до дълбока вода.
Николай пребледня. Той наистина не знаеше. В неговите спомени баща му беше починал от инфаркт, когато той беше на шест. За езерото никога не бе чувал.
— А днес решихте, че това е смешно — каза тя. — Страхът носи гледания, нали?
Снахата бързо прибра телефона в чантата си. Другият внук сведе очи. Онзи, който я беше бутнал, сви рамене, но без предишната дързост.
— Бабо, стига… ако беше станало нещо, щяхме да те извадим.
Тя го погледна продължително, сякаш го виждаше за първи път.
— Не ми протегна ръка.
Тези думи увиснаха тежко във въздуха.
Тя се обърна и бавно тръгна към къщата. Никой не я спря. Никой не ѝ подаде кърпа. Те само я гледаха как върви по тревата с тежки от водата дрехи, оставяйки тъмна следа след себе си.
Влезе вътре, качи се в стаята си и затвори вратата. Извади суха рокля от гардероба. Преоблече се. После седна на бюрото и отвори чекмедже, което никога не беше отваряла пред тях.
Вътре имаше папка с документи.
Половин час по-късно излезе от стаята вече суха, с подредена коса, сякаш се готвеше за важна среща. В ръцете си държеше папката. Роднините седяха на верандата и говореха тихо. Когато я видяха, замълчаха.
— Щом толкова обичате шегите — каза тя, — чуйте една.
Отвори папката и извади няколко листа.
— Тази къща е на мое име. Земята също. И кеят също. Вие живеете тук, защото аз ви позволих.
Николай се намръщи.
— Мамо, какво правиш…
— Не започвам — отвърна спокойно. — Приключвам.
Постави документите на масата така, че всички да видят печатите.
— Преди три месеца промених завещанието си.
Снахата рязко се изправи.
— Какво значи това?
— Значи, че къщата няма да остане за теб, Николай. И няма да бъде на внуците.
— Ти луда ли си? — гласът му трепна.
Тя го погледна без гняв, но твърдо.
— Днес ми показахте, че за вас съм просто повод за смях. Стара жена, която може да бъде бутната във водата за забавление.
Внукът скочи на крака.
— Не мислех, че може наистина да се удавиш!
— Но знаеше, че не мога да плувам — каза тихо тя.
Момчето замълча.
— Дълго мислих на кого да оставя всичко това — продължи тя. — И реших да го дам на хора, които уважават живота. Не само своя.
Николай посегна към документите, но тя отдръпна ръката си.
— Къщата ще премине към фондация. Тук ще се създаде рехабилитационен център за възрастни хора. За онези, които нямат къде да отидат и които някой е решил, че са бреме.
Настъпи тишина.
— Не можеш да го направиш! — извика снахата. — А ние какво ще правим?
Тя я погледна внимателно.
— Вие сте възрастни хора. Работете. Купете си собствен дом. Постройте си свой живот.
Николай тежко седна на стола.
— Мамо… заради една глупава шега?
Тя бавно поклати глава.
— Не заради шегата. Заради смеха.
Думите ѝ паднаха като присъда.
Тя прибра документите обратно в папката.
— Живяла съм дълъг живот. Имам право да го довърша така, че никой да не ме бута във водата за забавление.
Внукът, който я беше бутнал, направи крачка към нея.
— Бабо… аз… се уплаших, когато изчезна под водата.
Тя го погледна спокойно.
— И аз.
Той кимна и извади телефона си с треперещи ръце.
— Видеото… ще го изтрия.
След няколко секунди файлът изчезна.
Тя леко кимна.
— Утре ще отида при адвокат Петров. Той ще уреди всичко около фондацията. Имате шест месеца да си намерите друго жилище.
Снахата отвори уста, но не намери думи.
Николай гледаше майка си така, сякаш за първи път виждаше в нея човек със собствена воля, а не удобна опора.
— Гониш ни — каза тихо той.
— Не — отвърна тя. — Просто затварям вратата.
Обърна се и влезе в къщата. Стъпките ѝ бяха бавни, но решителни.
На верандата никой не се смееше. Езерото Панчарево блестеше в вечерната светлина, спокойно и мълчаливо. Внукът гледаше към водата, сякаш едва сега разбираше колко е дълбока.
Онази нощ никой не спа спокойно.
Няколко месеца по-късно започнаха ремонтите. На портата се появи табела: „Фондация „Втори дъх“ — Рехабилитационен център за възрастни хора“. В градината поставиха пейки и засадиха цветя. Тук започнаха да идват възрастни хора, които нямаха къде другаде да отидат.
А тя седеше на същата веранда, в суха рокля, и гледаше езерото без страх.
Понякога внукът идваше при нея. Помагаше мълчаливо с ремонта. Не се шегуваше.
Един ден тихо каза:
— Тогава наистина си помислих, че ще те загубя.
Тя го погледна спокойно.
— И аз си го помислих.
Повече не се върнаха към този разговор.
Но от онзи ден нататък никой вече не се смееше, когато тя се страхуваше.
