Ковчегът стоеше в средата на хола, а въздухът беше толкова тежък, че почти не можеше да се диша. Анна се приближи към него като насън. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че се наложи да се подпре на масата. — Аз… аз искам да я видя — прошепна тя. Хайнрих Вебер стоеше малко по-назад, безупречно облечен, спокоен до неестественост. — Не бих ви препоръчал. Лекарят вече издаде заключението. Беше… внезапна сърдечна недостатъчност. Томаш стисна юмруци.
— Отворете ковчега. За миг изглеждаше, че Хайнрих ще възрази. После само леко сви рамене. — Както желаете. Капакът на ковчега бавно изскърца. Анна извика. София лежеше неподвижно, бледа като порцелан. Но не само бледността привлече вниманието на Томаш. На китката на дъщеря си той забеляза тъмни следи от натиск. А на шията… едва видима зачервена драскотина.
Томаш пребледня. — Какво… какво е това? Гласът на Хайнрих остана студен. — Посмъртни изменения. Нищо необичайно. Но вече беше твърде късно. Семето на съмнението беше посято.
Още същия ден Томаш тайно се обади в полицията. Разследването започна тихо, почти незабележимо. Първият съдебномедицински доклад наистина посочваше сърдечна недостатъчност. Но млада, здрава девойка без диагноза… Това не се връзваше. Вторият, независим експерт забеляза детайли, които първият доклад беше пропуснал. Микроскопични кръвонасядания по китките. Раздразнение на кожата по шията. Следи от силен седатив в кръвта.
И тогава дойде преломният момент. Полицията изиска записите от охранителните камери във вилата на Вебер. Първоначално Хайнрих твърдеше, че камерите онази нощ били изключени заради поддръжка. Но един от сервизните техници заяви друго — системата е работела непрекъснато. Когато криминалистите най-накрая получиха данните от резервното хранилище, в стаята за разпит настъпи тишина. Записът от спалнята.
Размазан, но достатъно показателен. Виждаше се как София се опитва да отстъпи. Как казва нещо — без звук. Как Хайнрих се приближава. После рязко движение. И момичето се свлича. Хайнрих Вебер беше арестуван три дни по-късно.
По време на процеса стана ясно, че това не е първата подозрителна смърт около него. Две от бившите му партньорки бяха починали в миналото при неясни обстоятелства — всеки път официално „по естествени причини“. Този път обаче доказателствата говореха друго. Съдебната зала беше препълнена, когато съдията произнесе присъдата. — Хайнрих Вебер се признава за виновен в причиняване на смърт по непредпазливост при утежняващи обстоятелства… Анна се срина в сълзи. Томаш седеше вцепенен, сякаш за тези няколко седмици беше остарял с десет години.
Твърде късно.
Ужасно късно. Къщата на семейство Мюлер наистина беше спасена — дълговете бяха погасени след съдебното дело от конфискуваното имущество на Вебер. Но София никой не можеше да върне. На гроба ѝ днес лежи малка снимка: синьоока девойка с тиха усмивка и недоживени мечти. А Анна и Томаш всеки ден отново и отново си задават един и същ въпрос… дали някой дълг някога е могъл да струва цената на собственото им дете.
