Седях до Елица до самото утро. Минутите се точеха лепкаво, като студен мед. Апаратурата равномерно пищеше, отброявайки времето, а аз гледах лицето на дъщеря си и се опитвах да запомня всяка черта — сякаш се страхувах, че ще ми се изплъзне завинаги. В един момент вратата тихо се отвори. — Вие ли сте майката на пациентката? — попита внимателно медицинската сестра. — Да.
— Търси ви полицията. Бавно се изправих. В гърдите ми вече нямаше паника — само студена, тежка решимост. В коридора ме чакаха двама полицаи. Високият мъж се представи: — Инспектор Кларк. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Кимнах.
— Това го направи съпругът ѝ — казах, преди той да успее да започне. Гласът ми звучеше равен, почти чужд. — И майка му. Те я пребиха и я изхвърлиха на спирката. Инспекторът се спогледа с партньорката си. — Имаме сигнал от случаен минувач и първоначален оглед на мястото — каза той предпазливо. — Но са ни нужни показания от пострадалата. Погледнах към вратата на реанимацията. — Тя е в кома.
За пръв път в погледа му проблесна твърдост. — Тогава започваме разследване незабавно. Къщата на Георги ме посрещна с тишина и миризма на скъпо кафе. Не бях предупредила, че идвам. Вратата отвори Мария. Безупречна прическа, светъл костюм, на устните — лека сянка на раздразнение.
— О… — проточи тя. — Все пак дойдохте. Сякаш ставаше дума за забравена пратка. В мен нещо бавно и тежко се надигна. — Къде е Георги? — попитах. — Спи. Нощта беше тежка — отвърна спокойно тя и вече се канеше да затвори вратата.
Подпрях длан в касата. — Дъщеря ми е в реанимация. В кома. Мария премигна. Но в очите ѝ не се появи нито страх, нито разкаяние. — Сама си е виновна — каза студено тя. — Трябваше да знае мястото си. В този момент окончателно разбрах: те наистина вярваха, че всичко ще им се размине.
Отгоре се чуха стъпки. На стълбите се появи Георги — разрошен, с луксозен халат. Той се прозя и чак след това ме видя. — Вече ли я прибрахте? — подхвърли небрежно. Тишината в къщата стана глуха. — Да — отвърнах. — В операционната е.
Той се намръщи, сякаш бях казала нещо неприятно, но маловажно. И точно в този момент зад гърба ми се чу друг глас: — Полиция. Никой да не мърда. Лицето на Георги мигновено пребледня. Инспектор Кларк влезе в къщата заедно с колегите си. Всичко стана бързо, точно и без излишни думи.
— Георги Рид, Мария Рид — произнесе той. — Задържани сте по подозрение за причиняване на тежка телесна повреда. — Това е абсурд! — рязко каза Мария. — Нямате доказателства! Инспекторът спокойно я погледна. — Има записи от камерите на улицата. Има свидетел. И — той направи пауза — има медицинско заключение. На китките на Георги щракнаха белезници.
За първи път видях в очите му истински страх. Минаха три седмици. Седях до прозореца в стаята за рехабилитация и четях на глас — както правех на Елица, когато беше малка. — …и тогава принцесата отвори очи… Ръката ми потрепери.
Защото пръстите на Елица едва забележимо се свиха в дланта ми. Замръзнах. — Елица?.. — прошепнах. Миглите ѝ трепнаха. Бавно. Тежко. И изведнъж — съвсем леко — тя отвори очи.
Сълзите сами рукнаха. — Мамо… — издиша тя едва чуто. Притиснах чело към ръката ѝ, неспособна да говоря. По-късно лекарят ще каже, че възстановяването ще бъде дълго. Много дълго. Но на мен вече не ми пукаше.
Защото най-важното — тя се върна. Процесът беше бърз. Записите от камерите, медицинските експертизи, показанията на свидетелите — всичко се подреди в една твърда, неопровержима картина. Когато съдията прочете присъдата, Георги за първи път сведе очи.
Мария седеше бледа, със здраво стиснати устни.
Те вече не изглеждаха недосегаеми. Стиснах ръката на Елица — вече топла, жива. И в този момент разбрах: Справедливостта може да идва бавно. Но тя все пак идва.
