ТИШИНАТА
Себастиан Морено не принадлежеше към моя свят. Това беше първото, което си помислих, когато видях лъскавия му черен Mercedes AMG да спира пред гаража ми в квартал Карабанчел тук в Мадрид. Моят свят миришеше на изгоряло масло, чисти пелени и претоплено кафе. Неговият, бях готова да се обзаложа, миришеше на италианска кожа, офисен климатик по Пасео де ла Кастеяна и онзи скъп парфюм, който остава във въздуха дълго след като човекът си тръгне.
Бях под един стар SEAT León, борейки се с ръждясал картер, който отказваше да помръдне. Матео, осеммесечният ми син, беше в кошарката в най-безопасния ъгъл на гаража, бърбореше и удряше една пластмасова гаечна ключка в решетките. Това беше нашата ежедневна симфония.
— Здравейте? — обади се дълбок глас от входа. Не беше гласът на редовните ми клиенти — съседи, тревожещи се за цената на техническия преглед, или таксиджии, които бързат. Това беше глас, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват незабавно.
Изплъзнах се отдолу на колелцата и избърсах ръцете си в парцал, който отдавна беше видял по-добри дни. Изправих се и отупах синия гащеризон.
— Само секунда — казах, като отмествах кичур коса от лицето си. Знаех, че имам мазно петно по бузата — винаги имах.
Пред мен стоеше Себастиан Морено. Разпознах го от бизнес списанията, които понякога преглеждах на павилиона, когато мечтаех за друг живот. Най-богатият човек в испанската хотелска индустрия. Безупречен костюм, обувки, струващи повече от буса ми, и изражение на човек, който е загубил битка — изражение, което не отиваше на статуса му.
— Търся Валерия Торес — каза той, оглеждайки се скептично. Погледът му се плъзна по инструментите на стената, по бетонния под и накрая спря върху Матео. Бебето го погледна с големите си тъмни очи, пълни с любопитство, и издаде беззъба усмивка. Себастиан примигна, изненадан.
— Аз съм — отвърнах, като скръстих ръце. Не бях притеснена. Самотното майчинство и машинното инженерство ти избиват всякаква срамежливост. — А това е шефът ми, Матео. С какво мога да помогна, г-н Морено?
Себастиан сякаш се изненада, че знам името му, или може би че не треперех пред него.
— Един контакт, Марко, ми каза, че приемаш… изгубени каузи.
— Предпочитам да ги наричам „сложни предизвикателства“ — поправих го, като тръгнах към кошарката, за да вдигна Матео, който започваше да се размрънква. Настаних го в ергономичната носилка, която винаги носех. Усещането за топлината му ме укрепваше. — Какво е счупено?
Себастиан въздъхна, а в тази въздишка чух тежестта на дълбока тъга.
— Bugatti Veyron. Специално издание 2015. Двигателят е унищожен.
Свирнах тихо. W16. Четири турбини. Шестнадесет цилиндъра. Инженерно чудовище.
— Какво му се е случило?
— Глупава надпревара на частна писта. Натиснах го. Исках да почувствам… да почувствам баща си. Това беше последният му подарък преди да умре. А сега е скрап. Девет инженери го гледаха. Френски, немски, италиански. Всички казват едно и също: твърде рисковано. Една грешка и блокът е за боклука. Никой не иска да си съсипе репутацията, като пипа кола за три милиона евро.
Погледна ме — предизвикателно и умолително едновременно.
— Марко ми каза, че си работила в турбинния отдел на Airbus в Хетафе. Че си блестяща. И че си достатъчно луда или отчаяна да опиташ.
Усетих убождане в гордостта си.
— Напуснах Airbus, защото не е място за самотна майка, която няма на кого да остави детето си, когато вдигне температура — казах твърдо, галейки гърба на Матео. — Да, отчаяна съм. Наемът за този гараж и за апартамента ми се вдига от следващия месец, а смяната на масло на таксита няма да ме направи богата. Но не съм луда. Аз съм добра в това.
— Докажи ми го — каза той.
— Докарай колата. Ако не мога да го оправя, няма да ти взема нищо. Нула евро. Но ако го накарам отново да ревне… ще ми платиш 150 000 евро. Половината предварително за части, останалото накрая.
Себастиан повдигна вежда. Това беше много пари, но за него — джобни. За мен — живот. Университетът на Матео. Сигурност.
— Става.
