Елиза вървеше по пътя, почти без да усеща студа. Ранното утро беше сиво и тихо. Мъглата се стелеше над полетата, а чакълът под ботушите ѝ хрущеше толкова силно, сякаш всяка стъпка издаваше бягството ѝ. Сърцето ѝ все още биеше неравно. Пред очите ѝ стоеше онзи миг — треперещата ръка на Александър, разширените му очи и тъмният ъгъл на стаята, към който сочеше. „Той отново е тук…“ Тези думи звучаха в главата ѝ отново и отново. Тя стигна до портите на имението, когато чу зад себе си бързи стъпки. — Госпожо! Елиза рязко се обърна. Към нея тичаше възрастният иконом. Казваше се Густав и вчера я беше посрещнал на входа на къщата. Сега лицето му беше разтревожено. — Моля ви, не си тръгвайте… — каза той, дишайки тежко. — Господин Александър ви моли да се върнете. Елиза поклати глава. — Не мога. Видяхте ли какво се случи през нощта? Старецът извърна поглед за миг. — Чух вика — тихо отвърна той. — Той говореше… с някого, когото го нямаше! — гласът на Елиза потрепери. — Гледаше към ъгъла на стаята, сякаш там стоеше човек. Густав мълчеше. И това мълчание се оказа много по-страшно от всеки отговор. — Знаете ли какво става? — прошепна тя. Старецът дълго не отговаряше. После тихо каза: — Госпожо… служа на тази къща от тридесет години. И мога да кажа само едно… господин Александър не е луд. Елиза се намръщи. — Тогава какво беше това? Густав вдигна очи към прозорците на огромната къща. Елиза вървеше по пътя, почти без да усеща студа. Ранното утро беше сиво и тихо. Мъглата се стелеше над полетата, а чакълът под ботушите ѝ хрущеше толкова силно, сякаш всяка стъпка издаваше бягството ѝ. Сърцето ѝ все още биеше неравно. Пред очите ѝ стоеше онзи миг — треперещата ръка на Александър, разширените му очи и тъмният ъгъл на стаята, към който сочеше. „Той отново е тук…“ Тези думи звучаха в главата ѝ отново и отново. Тя стигна до портите на имението, когато чу зад себе си бързи стъпки. — Госпожо! Елиза рязко се обърна. Към нея тичаше възрастният иконом. Казваше се Густав и вчера я беше посрещнал на входа на къщата. Сега лицето му беше разтревожено. — Моля ви, не си тръгвайте… — каза той, дишайки тежко. — Господин Александър ви моли да се върнете. Елиза поклати глава. — Не мога. Видяхте ли какво се случи през нощта? Старецът извърна поглед за миг. — Чух вика — тихо отвърна той. — Той говореше… с някого, когото го нямаше! — гласът на Елиза потрепери. — Гледаше към ъгъла на стаята, сякаш там стоеше човек. Густав мълчеше. И това мълчание се оказа много по-страшно от всеки отговор. — Знаете ли какво става? — прошепна тя. Старецът дълго не отговаряше. После тихо каза: — Госпожо… служа на тази къща от тридесет години. И мога да кажа само едно… господин Александър не е луд. Елиза се намръщи. — Тогава какво беше това? Густав вдигна очи към прозорците на огромната къща.
— Защото за първи път от пет години видях, че господин Александър не се страхува от призрак. — А от какво? — Да не ви загуби. Елиза потръпна. — Женени сме от един ден. — Именно затова. Тя дълго мълча. Мъглата постепенно се разсейваше. Слънцето се издигаше над полетата. Най-сетне тя тихо каза: — Ако наистина е болен… защо се ожени? Густав не отговори веднага. — Лекарите наистина казаха, че му остава малко време. Болест на сърцето. Но има и още една причина. — Каква? Старецът я погледна внимателно. — Лукас е оставил завещание. — И? — В него се казва, че имението ще премине към Александър само ако… има наследник. Елиза замръзна. Сега всичко стана по-ясно. — Значи… син? — Да. Тя бавно си пое дъх. — Тогава това наистина е била сделка. — Може би — тихо каза Густав. — Но вчера вечерта господин Александър ми каза едно нещо. — Какво? — Каза: „Ако си тръгне сутринта… значи наистина заслужавам да остана сам.“ Елиза почувства как нещо вътре в нея се свива. Тя се обърна към къщата. Известно време просто гледаше прозорците на спалнята. А после изведнъж решително тръгна обратно. Густав тихо въздъхна с облекчение.
