Първата, която се втурна към нея, не беше нито охраната, нито лекарите, а възрастна жена в тъмносин костюм, седяща на далечна маса. Столът ѝ рязко се отмести назад, а краката му изскърцаха по мрамора. — Извикайте линейка! Незабавно! — гласът ѝ прозвуча толкова рязко и властно, че хората наоколо неволно ѝ се подчиниха. Няколко души веднага започнаха да вадят телефоните си. Софи направи крачка назад. Лицето ѝ за миг изгуби увереността си. — Аз… аз дори не съм я докосвала… — прошепна тя, но думите прозвучаха твърде тихо и твърде късно. Елеонора отново се опита да си поеме въздух. Дъхът излизаше от гърдите ѝ на кратки, болезнени тласъци. — Моля… детето… Възрастната жена коленичи до нея. Внимателно докосна рамото ѝ, стараейки се да не мести тялото ѝ. — Не говорете. Дишайте бавно. В този момент в залата влезе висок мъж с черно палто. Той спря на входа, сякаш се беше натъкнал на невидима стена. Погледът му падна върху жената на пода. И той пребледня. — Елеонора? Това беше Лукас Бомон. По-малкият брат на Елеонора. Гласът му прозвуча толкова рязко, че дори Александър най-после вдигна очи. Лукас бързо премина през залата, разтласквайки хората. — Какво се случи?! Никой не отговори. Лукас коленичи до сестра си. Ръцете му леко трепереха. — Ели… чуваш ли ме? Тя едва отвори очи. — Лукас… И в този момент той видя кръвта. Тънка тъмна линия бавно се разливаше по мрамора под роклята ѝ. Лукас рязко вдигна глава.
Погледът му се спря върху Александър. — Ти… — гласът му стана глух. — Какво направи? Александър студено издиша. — Владей се. Това е нещастен случай. Лукас бавно се изправи. — Нещастен случай? Той посочи Софи. — Тя удари бременна жена. Софи пребледня. — Това е лъжа! Но гласът ѝ вече не звучеше уверено. В този момент някой от тълпата каза: — Заснех всичко. Всички глави рязко се обърнаха. Млад мъж вдигна телефона си. — Камерите са едно, но аз имам запис. Всичко се вижда. На лицето на Александър за първи път се появи истинска тревога. — Изтрийте видеото — каза той рязко. — Не — отвърна спокойно мъжът. Лукас бавно протегна ръка. — Дайте ми го. Телефонът се озова у него след секунда. Той погледна записа. На екрана имаше всичко. Ударът. Падането.
Смехът. Да. За частица от секундата преди падането Софи се засмя. И Александър — също. Лукас вдигна очи. В този момент в залата нахлуха медици. — Отдръпнете се! — извика един от тях. Те бързо коленичиха до Елеонора. — Кръвното пада… веднага носилка. Един от лекарите вдигна поглед към Александър. — Вие съпругът ѝ ли сте? Александър кимна. — Тогава подпишете съгласие за спешна операция. Документът беше подаден направо към него. Химикалката докосна хартията. Но преди да успее да подпише, Лукас рязко сграбчи листа. — Не. Всички замръзнаха. — Повече няма да подписваш нищо от нейно име. Александър бавно се обърна към него. — Полудя ли? Лукас погледна лекаря.
— Аз съм ѝ брат. И имам нотариално заверено пълномощно за медицински решения. Лекарят бързо прегледа документа. — Всичко е наред. Подписвайте вие. Лукас подписа. Носилката беше вдигната. Елеонора беше откарана. Вратите на линейката се затръшнаха. И тогава Лукас отново се обърна към Александър. Гласът му стана леден. — Току-що изпратих това видео на полицията. Телефонът в ръката му тихо изписука. — И на трите най-големи новинарски редакции. Софи пребледня. — Не смееш… Лукас погледна право към Александър. — Ти не удари просто една жена. Той пристъпи по-близо.
— Ти унищожи кариерата си. Телефоните в залата започнаха да вибрират почти едновременно. Известия. Съобщения. Новини. Някой тихо прошепна: — Боже… това вече е в мрежата… Александър рязко извади телефона си. На екрана вече светеше заглавието: „Бременната съпруга на милиардера Александър Деверо беше ударена пред очите на десетки свидетели“ Под заглавието имаше снимка. Мраморният под. Елеонора. Кръв. И Софи с вдигнат крак. Лицето на Александър бавно пребледня. Сега той разбра. Тези две минути наистина бяха разрушили всичко. И вече нямаше връщане назад.
