Виктория не вдигна глава веднага. Няколко секунди просто седеше, стискайки пръстите си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. После бавно издиша и погледна първо Александър, после Елена. — Не, — каза тихо тя. Думата прозвуча неочаквано твърдо. Александър рязко се обърна към нея. — Виктория… — прошепна той напрегнато. Но тя вече не гледаше него. Гледаше само сестра си. — Не, — повтори тя, този път по-високо. — Това не е вярно. В ресторанта около тях животът продължаваше както обикновено — звънтяха чаши, звучеше тиха музика, някой се смееше на съседната маса. Но за Елена всичко това сякаш се беше отдалечило. Останаха само тримата. — Виктория… — опита се отново да каже Александър. — Не трябва, — каза тя, без да обръща глава. — Стига. Тя бавно прокара длан по лицето си, сякаш изтриваше нещо невидимо. — Не мога повече да лъжа. Елена мълчеше. Стоеше съвсем неподвижно и само дишането ѝ ставаше все по-дълбоко. Александър рязко отмести стола си. — Сега ще развалиш всичко, — каза тихо той. Виктория се усмихна горчиво. — То вече е развалено. Тя отново погледна Елена. — Ние… се виждаме. Думите паднаха между тях тежко и окончателно. Елена не извика. Не заплака. Само леко кимна, сякаш потвърждаваше нещо, което отдавна подозираше, но не беше готова да произнесе на глас. — От колко време? — попита спокойно тя. Александър мълчеше. Виктория отговори. — Три месеца.
Три месеца. Елена почти машинално започна да подрежда датите в главата си. Преди три месеца Александър за първи път „замина за София“. Преди три месеца започна да се прибира късно. Преди три месеца престана да я гледа в очите. — Ясно, — каза тихо тя. Катерина от своята маса вече беше забелязала, че Елена не се връща дълго. Тя притеснено стана и се насочи към тях. — Ели? Всичко наред ли е?.. — започна тя. И веднага спря, когато видя лицата около масата. — Ох… — само прошепна. Александър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му прилошее. — Елена, чуй ме, — започна бързо той. — Това не е, както изглежда. Започна съвсем случайно. Просто общувахме много, помагахме си, после… — После започнахте да спите заедно? — спокойно довърши Елена. Той замълча. Отговорът беше изписан на лицето му. Катерина бавно се приближи до Елена и застана до нея. — Правилно ли разбирам, — каза тя студено, — че съпругът на приятелката ми ѝ изневерява с по-малката ѝ сестра? Александър прокара ръка през косата си. — По-сложно е… — Не, — прекъсна го Катерина. — Всъщност е много просто. Виктория изведнъж рязко се изправи. — Не е само негова вина, — каза тя. — И аз съм виновна. Елена я погледна. — Знам. Виктория сведе очи. — Отначало не исках… — гласът ѝ трепна. — Той просто се оплакваше, че сте се отдалечили, че почти не разговаряте, че живеете като съседи… Елена тихо се усмихна. — Интересно. Тя прехвърли поглед към Александър.
— А ти разказа ли ѝ, че почти не си вкъщи? Че всъщност ти изчезна от този живот? Александър отвори уста, но нищо не каза. — Разбира се, че не, — каза тя. Няколко секунди всички мълчаха. После Елена бавно свали брачната си халка. Движението се оказа неочаквано тежко. Халката сякаш беше заседнала на пръста ѝ. Тя внимателно я издърпа и накрая я свали. Постави я на масата пред Александър. Звукът на метала върху дървото прозвуча тихо, но окончателно. — Мисля, че с това всичко приключва, — каза тя. — Елена, почакай, — Александър скочи. — Не можеш просто така да си тръгнеш! — Мога. Тя го погледна спокойно и много уморено. — Знаеш ли кое е най-странното? — каза тя. — Дори не изпитвам ярост. Той мигна объркано. — Чувствам… облекчение. Александър пребледня. — Какво? — Последните месеци си мислех, че нещо не е наред с мен. Че аз съм станала скучна. Че аз съм разрушила нещо. Тя поклати глава. — А се оказа, че вие просто решихте да разрушите всичко сами. Виктория тихо плачеше. — Прости ми, — прошепна тя. Елена я гледа дълго. Много дълго. — Ти си моя сестра, — каза тихо тя. — Беше. Думата „беше“ прозвуча по-студено от всеки вик.
