Стас имаше длъжността “заместник-началник на логистичния отдел” като орден на Почетния легион. Вкъщи това се изразяваше във факта, че той не прекрачи прага, а направи тържествено влизане в апартамента, очаквайки слугите (аз и едногодишният ни син Темка) да се поклонят.
– Вика, защо има количка в коридора? – попита той във вторник, скърцайки около превозното средство на сина си. – Казах ти, че това нарушава личното ми пространство. И като цяло имах тежък ден. Вземах стратегически решения.
Стратегическите решения на Стас, подозирах, бяха избор на гарнитура за пица в обедната почивка и поставяне на пасианс “забрадка”. Но аз, ученик на сиропиталище, съм свикнал да оцелявам при всякакви условия. Затова само се усмихнах.
– Съжалявам, скъпи. Количката просто не се побираше в джоба на халата ми — отвърнах, разбърквайки борша.
Стас завъртя очи. Това беше любимият му ритуал: демонстриране на интелектуално превъзходство над “зестрата”.
– Отговорът ти, Виктория, е неподходящ. Ти живееш в апартамента ми, ядеш хляба Ми и трябва да разбираш подчинението. Аз съм инвеститорът на този брак. Вие сте стартъп, който все още не изплаща дивиденти.
Той обичаше тези думи. Те му придаваха тежест в собствените си очи, въпреки че той вече тежеше много — благодарение на баничките на мама и заседналия начин на живот.
– Инвеститор, върви ми ръцете — въздъхнах аз. – котлетите изстиват.
Напоследък “инвеститорът” започна да се задържа на работа. “Тримесечен отчет”, “тиймбилдинг”, “оптимизация на потока”. Вярвах. Или се преструваше, че вярва. Синдром на сиропиталището: дръжте се за това, което е, дори ако е гнило. В крайна сметка Темка трябва да има баща, макар и такъв, който смята смяната на памперса за подвиг на Херкулес.
Всичко се промени в Четвъртък.
Разхождах се с Темка в парка, чудейки се как да разтегна стотинките за майчинство до края на месеца. Стас издава пари строго под доклада, изисквайки чекове дори за магданоз. “Финансовата дисциплина, Вика, е основата на просперитета”.
Един мъж се приближи до мен. Скъп костюм, сива коса, поглед на човек, който може да купи този парк с патиците и нас.
Виктория? – попита той. Гласът беше дълбок, кадифен.
Напрегнах се, покривайки количката си:
— Предотвратя. Не взех заеми, Прахосмукачки “Кирби” не са необходими, не се присъединявам към секти.
Той се засмя. Ъглите на очите се събраха в добри бръчки.
– Не съм продавач, Вика. Аз Съм Виктор. Биологичният ти баща.
Светът се завъртя. Но мъжът говореше бързо, сухо, без сополи. Майка, мимолетна романтика, нейният страх, отхвърляне, невежеството му. Тя почина преди седмица, но преди да умре, се обади. И ето го тук.
– Живея в Цюрих. Имам самолет след три часа. Няма да влизам в душата ти с прегръдки, ние сме възрастни. Но искам да се реванширам.
Той ми подаде черен плик и пластмасова карта.
– Тук има тридесет милиона рубли. Пин-кодът е рождената ти дата. Това е първоначалният капитал. Ще попълня. Ако искаш, обади се, номерът е в плика. Ако не, просто харчете пари. Сбогом, дъще.
Той си тръгна толкова бързо, колкото се появи. Останах да стоя с отворена уста и карта “0” в ръка. На телефона иззвъня съобщение за съобщение от банката за връзката. Балансът изглеждаше като телефонен номер.
Прибирах се вкъщи, усещайки как земята под краката ми става по-твърда. А вечерта гръмна гръм.
Звънецът звънна. На прага стоеше Галина Федоровна, свекърва ми. Жената, която сама отгледа две деца и построи дача със собствените си ръце. Тя изглеждаше като генерал преди решителната битка.
– Вика, налей корвалола. И си го направи. Коняк-заповяда тя, влизайки в кухнята.
– Какво има, мамо? – нарекох я майка и това беше искрено. Имахме страхотни отношения, изградени на взаимно уважение и споделена любов.
“Вашият” стратег “изгоря”, отсече тя. – Тръгнах от клиниката. Стоя на светофара. Виждам колата на Стасик. А в колата е Стасик. И някаква свръххидрола блондинка. И те не правят тримесечен отчет, Вика. Те се целуват там, така че протезата ми почти падна.
Вътре нещо се счупи. И тогава стана невероятно лесно.
В този момент вратата се отвори. Стас влезе в апартамента. Той блестеше, миришеше на скъп женски парфюм (очевидно не мой, имах само бебешки крем) и излъчваше самодоволство.
– О, мамо! – той беше изненадан. Какво е събранието на акционерите? Имам страхотни новини! Повишиха ме!
– До главния мъж в района? – уточни Галина Федоровна, скръстила ръце на гърдите си.
Стас замръзна. Лицето му се зачерви, но той бързо се събра. Най — добрата защита е нападението.
– Мамо, не започвай да говориш глупости. Спри да измисляш. Стресиран съм, работя като вол, а вие…
– Не съм сляпа, Стас-каза тихо свекървата. – Видях го.
Стас насочи поглед към мен. Видях спокойното ми лице и реших, че съм намерил слаба връзка.
– Защо мълчиш? – излая той. – Слушаш ли клюките на старата жена? Ако не бях аз, щеше да гниеш в общежитието си! Кой си ти без мен? Нула! Казанско сираче! Взех те, измих те, дадох статут на съпруга на московчанин!
Той се разпали, чувствайки безнаказаността си.
– Никъде няма да ходиш, Вика! Кой те иска с ремарке? Без парите ми ще умреш от глад след седмица! Така че затворете устата си, вземете парцал и избършете ботушите ми. Уморен съм.
В кухнята цареше тишина. Галина Федоровна пребледня и вече отвори уста, за да унищожи психически сина си, но аз сложих ръка на рамото й.
– Състоянието на съпругата на московчанин, казваш? – попитах, усмихвайки се. – Какъв е кодът на ОКВЕД? Дейности за обслужване на надуто его?
– Какво говориш? – Стас се изкриви. Знаеш ли с кого говориш? Аз съм единственият ти шанс за нормален живот.
– Стас — казах тихо. – ти не си шанс. Вие сте демо версия на мъж, който е приключил пробния период.
Извадих телефона.
– Какво правиш? Обаждаш се на попечителството? – той се засмя.
– Резервирам стая в”Риц-Карлтън”. Суит с изглед към Кремъл. За месец. И аз също се обаждам на 0-такси.
Стас издуха очи:
– Луда ли си? Нямате пари за пътуване!
– Аз имам. Но ти, скъпи, скоро ще имаш проблеми.
Сложих черна карта на масата. Тя блесна матово в светлината на кухненската лампа.
– Това е подарък от татко. Истински. Не Този, който “вдигна и изпра”, а този, който притежава холдинг в Швейцария.
Стас се задави с въздух:
– Кой Татко? Ти си сиропиталище! Това е фалшиво!
– Провери-преместих картата. – Има тридесет милиона. За малки разходи.
Той грабна картата, погледна я, после ме погледна. Светът, в който той беше цар на планината, започна да се руши в очите му.
— Вика… Викуся… – гласът му моментално промени тоналността от бас на примамлив фалцет. – Е, не разбираш ли шегите? Аз просто … това е стрес! Обичам те! И баба та … това е така, логистична грешка!
