Нашето домакинство приличаше на коронация. Свекърва ми Светлана Петровна влезе в новата ни “копейка” като проверка от данъчната служба — величествено и с ясното намерение да преброя нервите си поотделно. Зад нея е съпругът ми Иля с изражението на щастлив шпаньол, а снаха Джулия и съпругът й Витя затвориха шествието. Витя носеше кутията толкова внимателно, сякаш там не лежеше домакински уред, а пепелта от надеждите му за светло бъдеще.
– Ето! – Светлана Петровна посочи пръста си към масата. – Това е за вас. За да запишете всеки момент от семейното щастие!
В кутията имаше камера. Не просто “сапунена кутия”, а професионално огледало, струващо като крило от малък самолет. С Иля се спогледахме. Беше неочаквано щедро. Обикновено подаръците на родни бяха ограничени до комплекти кърпи, които се разтопиха от един поглед към водата, или купички за салата, чийто дизайн е разработен през късния палеолит.
– Благодаря, мамо-трогна се Иля. – Това е … уау!
– Използвайте го-разреши Витя с господарски тон, изправяйки вратовръзката си, която го удуши като ипотека. – С Юлечка и майка ми се хвърлихме. Техниката е сериозна, японска. Бутоните не се бъркат, обективът не се забива с пръсти.
Един месец живеехме в идилия. Овладях настройките, снимах котката (котката се оказа шедьовър), Иля се гордееше. И тогава звънецът иззвъня.
Джулия Се Обади. Гласът й беше толкова сладък, че почти развих диабет през високоговорителя.
– Олечка, здравей! Виж, имаме нещо такова… Мишутка има матине в градината. Ролята На Гъбата-Манатарка. Това е спомен за цял живот! Дай ми снимка за един ден? Витя щраква и връща вечерта.
Вътре в мен нещо се сви. Интуицията ми, стар опитен плъх, започна да избухва в истерия. Но Иля, чувайки молбата, веднага се размина:
– Разбира се! Това е племенник! Какво правят, за да свалят гъба от гъби по телефона? Не е солидно.
Камерата отиде при роднини. Вечерта не го върнаха. Не се върна седмица по-късно.
Когато се обадих на Вита, той отговори с тона на директора, който беше разсеян:
– Оля, не разбираш. Има файлове във формат 0. Те тежат като чугунен мост. Компютърът ми е стар, той ги усвоява бавно. Трябва да конвертирате, обработвате, правите корекция на цветовете … Опитвам се да го направя красиво!
– Витя-казах спокойно, разбърквайки супата. – Това е матине в детската градина, а не фотосесия за списание. Върни камерата, аз ще я сваля.
– Ти, Оля, си повърхностна в техниката, като воден стридер — отвърна Витя. – И тук е необходим задълбочен подход. Чакам.
Той затвори. Погледнах Иля. Съпругът седеше заровен в чиния и усърдно изобразяваше парцали.
— Е, той иска най-доброто-промърмори съпругът.
Мина още един месец. Опитите ми да си върна имота се натъкнаха на стоманобетонна стена на абсурда. Отначало Уити уж “полетя Уиндоус”. Тогава “пространството на твърдия диск свърши” и те уж спестиха цялото семейство за външно устройство.
– Витя-казах на следващата среща, когато се отбиха при нас (без камера, но за пайове). – Кажи ми честно, там ли си, преначертаваш ръчно пикселите?
Витя се Наду като пуйка преди Деня на благодарността и, отпивайки чай, важно заяви:
– Ти, Оля, си хуманитар. Не можеш да разбереш сложността на цифровото съществуване. Там клипбордът прелива от кеширане на метаданни. Това изисква деликатност.
– Витя-усмихнах му се като санитар на насилствен пациент. – Клипбордът се изчиства чрез рестартиране, а кешът не е мястото, където криете скривалището от Джулия. Не бъркайте термините, иначе процесорът ще прегрее.
Витя се задави с плюш, изчерви се и издаде:
– Зла си. Не позволяваш на творчеството да се разкрие.
Сякаш творчеството му е нещо повече от размазани снимки на дете в гъбен костюм.
Финалът дойде внезапно. На следващото искане за връщане на нещото Светлана Петровна, която преди това поддържаше неутралитет, изведнъж премина в офанзива.
– Оля, колко можеш?! – тя се възмути по телефона. – Дадохме ви камерата преди две седмици! Когато спряхме за банките!
Замръзнах.
– Светлана Петровна, не сте донесли нищо.
– Илюша! – свекърва ми изпъшка в телефона. – Жена ти вече ли е? Забрави ли? Дадохме го в пакета! Синьо такова! Оля, Пий глицин, имаш памет като риба гупи!
Иля примигна объркано.
– Ол, може би наистина? Може би съм сложил някъде и съм забравил?
Започнаха да ме осветяват професионално, с три гласа. Джулия се съгласи, че е видяла Витя да поставя пакета в коридора. Витя, с вид на обиден аристократ, твърди, че честността му е по-кристална от сълза. Претърсих целия апартамент. Нямаше пакет. Нямаше камера. Имаше само усещането, че ме държат за идиот и това чувство наистина не ми хареса.
Развръзката дойде откъдето не се очакваше. Потърсих овлажнител за въздух в Авито (отоплителният сезон изсуши кожата) и тогава… в препоръките се появи.
“Продавам огледално-рефлексен фотоапарат. Състоянието е перфектно, използвано няколко пъти. Спешно. Търг».
Снимката беше нашата камера. Не я разпознах по серийния й номер, Не. Разпознах я по колана — аз самият прикрепих към него малък ключодържател под формата на котешка лапа, който на снимката срамно се опита да покрие с пръст. Но най — важното е фонът. Камерата лежеше на килима. На този много легендарен килим с елени.
Бях обзет от студен бяс. Не горещо, когато искате да биете чинии, а онова ледено спокойствие, с което снайперистът се приспособява към вятъра.
– Иля, ела тук-извиках съпруга си.
Той се приближи, погледна екрана.
– О, същото като нашето…
– Иля, погледни ключодържателя. И елен. Виждаш ли, че еленът е откъснал рога си? Кой изгори този рог с цигара за Нова година през 2018 година?
Иля пребледня. Пъзелът в главата му се събра със силно щракване. Семейството му не просто взе подаръка. Обвиниха ме, че го загубих, за да го продам.
– Обаждам се на майка ми-протегна ръка към телефона.
– Не-прихванах китката му. – Ще бъдем по-умни. Ще го купим.
Създадох ляв акаунт. Писах на продавача “Виктор”. Уговорихме среща след час в търговския център. “Виктор” пише, че нещото е лично, откъсва го от сърцето, необходими са пари за лечение на… болен гръб. Е, разбира се, носенето на такъв товар лъжи върху себе си — гърбът ще падне.
Стигнахме до търговския център. Облякох шапка и тъмни очила, чувствайки се като шпионска екшън героиня. Иля беше нервен, трепереше като трепетлика на вятъра.
– Ол, може би няма нужда от полиция? Ще се оправим ли?
– Трябва, Илюша. Над. В противен случай след месец ще ти сложат бъбрека на Авито и ще ти кажат, че сам си го загубил.
Витя се приближи до мястото на срещата. Огледа се отстрани, притискайки чантата към гърдите си. Виждайки ни, той първоначално не разбра (капачката работи!), но когато свалих очилата си, лицето му се протегна така, че брадичката му почти проби асфалта.
– Здравей, “болен гръб” – казах нежно.
Витя започна да отстъпва.
– Оля? Иля? И аз … и аз … ви нося! Мислех да направя изненада! Почистих матрицата и я носех!
– Авито? За петдесет хиляди? – каза Иля. Гласът му беше чужд, стоманен. Очевидно елен с изгорен рог беше последната сламка.
Тук дойдоха полицаи. Извикахме ги предварително, обяснихме ситуацията и показахме документите на камерата (кутията и чекът, слава богу, останаха при нас).
Циркът започна. Витя се опита да избяга.
– Това е грешка! – изпищя той. – Това е мое! Подхвърлиха ми го!
В отдела шоуто продължи. Светлана Петровна Се Втурна. Тя влетя в дежурната част като фурия, готова да изгори всичко живо.
– Пуснете сина си! – тя крещеше на дежурния. – Това е семейна работа! Синът ми даде, зет ми продава, тяхната страна!
– Граждански, тихо-каза уморено капитанът.
– Знаете ли кой съм?! – Ще напиша жалба срещу вас! Ще загубите пагоните ми!
– Мамо, млъкни-каза Иля тихо. За първи път в живота си.
Свекървата се задави със слюнка и замълча.
Резултатът беше закономерен. Витя получи поправителен труд. Сега той премахва снега навън в оранжева жилетка и този цвят изненадващо му подхожда, освежава лицето му. Светлана Петровна беше глобена за обида на полицейски служител по време на изпълнение — тирадата й за “върколаци в презрамки” й струваше една трета от пенсията.
Наскоро Светлана Петровна се обади на Иля. Тя плачеше, притискаше съжалението, казваше, че сме неблагодарни, унищожихме семейството заради “парче пластмаса”. Иля слушаше мълчаливо и след това каза:
– Мамо, пластмасата няма нищо общо. Просто има хора, които вярват, че родството е лиценз за кражба. И този лиценз, оказва се, е изтекъл.
И затвори телефона.
И решихме да продадем камерата и да ни купим билет. Далеч от този цирк, някъде, където няма елени по килимите и роднини с лепкави ръце.
