Санитарката седеше в малкото складово помещение на моргата, където обикновено държаха стари чаршафи и кутии с ръкавици. На масата пред нея стоеше стар лаптоп, който понякога носеше от вкъщи, за да гледа сериали по време на нощните смени. Сега обаче екранът беше разделен на два прозореца — в единия вървеше записът от камерата, която беше поставила през нощта в залата на моргата, а в другия се движеше линията на времето.
Първите часове наистина не се случваше нищо.
Булката лежеше на металната маса по същия начин, както вечерта. Дантелената рокля изглеждаше почти прозрачна под студената светлина на лампите. Букетът все още лежеше на таблата до нея. Косата ѝ беше внимателно подредена, сякаш просто беше задрямала след дългото празненство.
Санитарката дори започна да се съмнява в себе си. Потърка слепоочията си и си помисли, че може би лекарят е бил прав. Може би наистина си е въобразила всичко.
Но точно в този момент нещо се промени на екрана.
Отначало почти незабележимо.
Пръстите на дясната ръка на булката помръднаха.
Санитарката рязко се изправи.
— Не… — прошепна тя.
Приближи изображението. Камерата не беше много добра, но движението се виждаше ясно.
Пръстите помръднаха отново.
След това бавно се свиха.
По гърба на жената премина студена тръпка.
— Господи…
Записът продължи още няколко секунди. После гърдите на момичето рязко се повдигнаха, сякаш човек поема първата си глътка въздух след дълго време под вода.
Булката внезапно отвори очи.
Тя пое въздух рязко, като човек, който се дави.
Санитарката скочи от стола толкова бързо, че той изскърца и се плъзна назад. Тя изтича от помещението и почти на бегом се насочи към залата.
Вратата се отвори рязко. Момичето наистина се движеше. Тя лежеше на една страна, дишаше тежко и се опитваше да разбере къде се намира. Очите ѝ бяха широко отворени и в тях имаше истински, животински страх.
Санитарката внимателно се приближи и започна да говори тихо, за да не я уплаши още повече. Каза ѝ, че всичко е наред, че е жива и че веднага ще повикат помощ. Булката се опита да отговори, но гласът ѝ беше слаб и пресипнал.
След няколко секунди все пак успя да прошепне въпрос къде се намира. Санитарката честно отговори, че е в моргата, но веднага добави, че е жива и че сега ще повикат лекарите.
Тя вече посягаше към телефона, когато булката внезапно я хвана за ръката. Стискането беше изненадващо силно за човек, който току-що се беше събудил.
Булката прошепна, че не трябва да се обажда.
Санитарката спря и я погледна учудено. Попита защо не бива да вика лекарите, след като помощта е необходима. Момичето дишаше трудно, събираше сили и прошепна:
Младоженецът я е отровил.
Санитарката първо помисли, че е чула грешно. Попита кой. Булката повтори същото, едва чуто, и обясни, че на сватбата младоженецът лично ѝ е донесъл чаша шампанско. Казал ѝ да пият за тях, за бъдещето. Тя отпила няколко глътки и после всичко потънало в тъмнина.
Санитарката си спомни лицето на младоженеца, когато през нощта бяха донесли тялото. Той беше прекалено спокоен. Не плачеше. Не изглеждаше съкрушен.
Тогава това ѝ се беше сторило странно.
Сега всичко изглеждаше различно.
В този момент от коридора се чуха стъпки.
Тежки.
Санитарката се напрегна.
— Някой идва.
Вратата изскърца.
Чу се раздразненият глас на лекаря:
— Още ли си тук? Казах ти да приключиш смяната и да си тръгнеш.
Но той не беше сам.
С него имаше още някой.
Санитарката внимателно надникна в коридора.
И замръзна.
До лекаря стоеше младоженецът.
Същият костюм.
Същият студен поглед.
— Искам да я видя още веднъж — каза той спокойно. — Да се сбогувам.
Сърцето на санитаркатa започна да бие по-бързо.
Той не трябваше да е тук.
Лекарят сви рамене.
— Пет минути. После затварям.
Младоженецът кимна.
— Благодаря.
И тръгна към залата.
Санитарката бързо затвори вратата и прошепна:
— Идва тук.
Очите на булката се разшириха.
— Не…
— Слушай ме — каза бързо санитаркатa. — Можеш ли да вървиш?
Момичето се опита да се изправи.
Краката ѝ трепереха.
— Ще опитам…
Санитарката ѝ помогна да слезе от масата и бързо ѝ наметна лекарска престилка.
Стъпките в коридора се приближаваха.
Дръжката на вратата започна да се върти.
— Бързо — прошепна тя.
Те се скриха зад големия метален шкаф.
Вратата се отвори.
Младоженецът влезе в помещението.
Той спря до масата.
Няколко секунди просто гледаше тялото…
Но тялото го нямаше.
Мъжът се намръщи.
— Какво…
В този момент зад него се чу гласът на лекаря:
— Какво става?
Младоженецът се обърна.
— Къде е?
Лекарят се приближи до масата.
Тя беше празна.
— Шегуваш ли се? — каза раздразнено.
Младоженецът нервно се огледа.
И точно тогава булката излезе иззад шкафа.
Жива.
Бледа, но стояща на краката си.
Лцето на младоженеца пребледня.
— Това… е невъзможно…
Булката го погледна.
— Зщо?
Мъжът направи крачка назад.
— Ти… трябваше да умреш.
Думите излязоха от устата му прекалено бързо.
Прекалено честно.
Лекарят бавно се обърна към него.
— Какво каза?
Младоженецът разбра, че е казал твърде много. Опита се да се усмихне и да се оправдае, но беше късно.
Санитарката вече беше извадила телефона си.
Каза, че всичко е записано. Камерата в залата е заснела момента, в който булката идва в съзнание.
И също така думите на младоженеца.
Лицето на лекаря пребледня.
— Знаеш ли какво означава това?
Младоженецът се хвърли към вратата.
Но коридора вече се появи охраната на болницата.
След няколко минути пристигна и полицията.
По-късно експертизата показа истината. В чашата с шампанско имало рядко вещество, което предизвиква състояние, подобно на клинична смърт. Пулсът става почти неуловим, а дишането се забавя до минимум.
Младоженецът беше изчислил всичко.
След сватбата тялото трябвало да бъде кремирано.
И никой никога нямаше да научи истината.
Но той не беше взел предвид едно нещо.
Младата санитарка, която просто не можа да повярва, че момичето пред нея е мъртво.
Няколко месеца по-късно се състоя съдебният процес.
Младоженецът получи дълга присъда за опит за убийство.
А след време булката отново дойде в моргата.
Но този път не като тяло на носилка.
Тя донесе кутия бонбони и голям букет цветя.
Санитарката се усмихна смутено и каза, че просто е свършила работата си.
Но момичето поклати глава.
Погледна за миг студените коридори на моргата.
След това тихо каза:
— Не.
Замълча за секунда.
— Вие ми върнахте живота.
