Една майка на гарата остави детето си на непозната жена и каза: „Сега ще се върна.“ И изчезна…
На гарата беше шумно и задушно. Във въздуха се смесваха миризмите на топли банички, влакове и пътен прах. Елена седеше на твърда дървена пейка и гледаше таблото. Влакът ѝ закъсняваше с два часа.
Тя пътуваше при сестра си в съседен град. Само за седмица — да си поеме дъх от самотата, от празния апартамент, от мислите, които я гризяха нощем. Четиридесет години, без съпруг, без деца. Целият ѝ живот — работа в поликлиниката и редки пътувания при роднини.
— Госпожице, госпожице!
Елена вдигна очи. Пред нея стоеше разчорлена млада жена с бебе на ръце. Малкото плачеше, раздиращо крещеше, а жената го люлееше, опитвайки се да го успокои, и се оглеждаше наоколо с такава отчаяна паника в очите, че Елена веднага се напрегна.
— Може ли да го подържите за малко? — заговори бързо жената. — Трябва да отида до касата да взема билети, а с него не ме пускат, казват, че има голяма опашка и детето пречи. Ще се върна веднага, честно! Само го подръжте за минутка, веднага се връщам.
Елена се поколеба само за секунда. Чуждо дете — всичко може да стане. Но жената я гледаше толкова умолително, а бебето плачеше така жално, че сърцето ѝ се сви.
— Добре — каза тя и взе топлото вързопче в ръцете си.
Жената се втурна към касите и изчезна в тълпата.
Елена остана с детето.
То се оказа тежичко, поне на четири месеца. Почти веднага спря да плаче, втренчи се в нея с мътни очички и тихо задиша. Елена леко го залюля, оправи одеялото, в което беше увито. Одеялото беше старо, изтъркано, но чисто.
Минаха десет минути. Двадесет. Половин час.
Жената не се връщаше.
Елена стана и отиде до касите. Вече нямаше опашки, само няколко души стояха пред гишетата. Тя обиколи цялата гара, надникна в тоалетната, в бюфета, излезе на перона. Никъде никой.
Сърцето ѝ започна тревожно да бие.
Тя се върна на мястото си. Седна. Бебето се размърда, тихо изхленчи. Елена разгъна одеялото — може би има бележка? Нищо. Само малка драскотина на ръчичката, залепена с лепенка.
Влакът ѝ замина. Тя дори не го забеляза.
Елена прекара три дни на гарата.
Не можеше да си тръгне. Ами ако жената се върне? Ами ако ѝ се е случило нещо? Ами ако го търси, а детето го няма?
Хранеше бебето с шишето, което намери в чантата — имаше адаптирано мляко, памперси, резервна дрешка. Значи жената се беше подготвила. Не беше спонтанно решение.
На втората нощ Елена разбра, че с нея се случва нещо странно. Гърдите ѝ се бяха налели, заболяха. Влезе в тоалетната на гарата, разкопча блузата си и ахна: мляко.
Мляко при жена, която никога не е раждала.
Тя седеше на пода в кабинката, гледаше белите капки и плачеше. Дали от болка, от страх или от нещо, за което дори няма име.
На третия ден тя отиде в полицията…
Една майка на гарата остави детето си на непозната жена и каза: „Сега ще се върна.“ И изчезна…
