Свекърва ми реши да ми даде публичен урок. Но напразно беше поканила публика.
— Вера, махни тази физиономия. След час сме на живо, а ти изглеждаш сякаш току-що си доила крава — каза Виктор, оправяйки перфектно белия си маншет и намръщено гледайки отражението ми в огледалото в коридора.
Мълчаливо оправих яката на блузата си. Крава не бях доила от поне петнайсет години — откакто напуснах родното си село, за да уча българска филология в университета — но за Виктор и неговата „свита“ аз завинаги щях да остана момичето от сеновала. По телевизията той беше Виктор Маринов, съвестта на нацията, защитникът на унижените и оскърбените в своето ток-шоу. У дома беше човекът, който проверява касовите бележки от супермаркета с лупа и ме глобява, ако супата е пресолена.
— Тате, мама изглежда съвсем нормално — каза тихо Деси, без да откъсва очи от дебелата книга. — Това се нарича естествена пигментация. А при теб фон дьо тенът се вижда по врата.
Виктор трепна и веднага се метна към огледалото, като тихо изруга. Деси, на своите единайсет години, беше моят малък партизанин в тила на врага. Поглъщаше енциклопедии и спокойният ѝ глас често действаше на баща ѝ като ултразвук на куче.
Звънецът на вратата иззвъня.
Започваше. Свита̀та беше пристигнала.
Светлана Маринова влезе в апартамента така, сякаш това беше сцената на Народния театър, а тя — примата, снизходила до статистите. След нея ситнеше Георги Маринов с изражението на човек, който просто носи торбите, а след тях — Нели, ухаеща на нещо сладко и скъпо.
— Ох, Викторчо! — хвърли се свекърва ми към сина си, едва не ме събаряйки. — Колко си отслабнал! Тя не те ли храни? Разбира се, откъде ще знае какво е балансирано хранене. Там, откъдето идва, всичко се пържи в сланина.
— Добър вечер, госпожо Светлана — усмихнах се с онази усмивка, която бях тренирала на педагогически съвети. — Сланината свърши, минахме на стриди. Само че писукат, когато ги ядеш, и Виктор се изнервя.
Светлана Маринова застина, примигна, опитвайки се да осмисли думите, но реши да игнорира сарказма. Тя беше в стихията си. Тази вечер беше нейният триумф. Продуцентът Марко беше измислил сюжета: „Виктор Маринов сред любящото си семейство“. Натрапчивата идея на свекърва ми беше да покаже на цяла България как благородното семейство Маринови е „облагородило“ едно просто селско момиче — и как това момиче въпреки всичко не може да достигне тяхното ниво.
— Вера, миличка — започна Нели, като се стовари на дивана и кръстоса крака. — Би ли ми направила едно кафе? Денят ми беше ужасен. Една клиентка направо полудя. Казах ѝ, че този цвят не е енергийно съвместим с нея, а тя направи скандал. Хората са толкова неблагодарни.
— Нели — погледнах я спокойно, без да помръдна. — Според закона за запазване на енергията, ако някъде тя намалява, другаде се увеличава. Ако твоята енергия е намаляла, значи някъде са се появили пари. По новата ти гривна съдя, че стресът е бил добре монетизиран. Кафемашината е в кухнята, бутонът вдясно.
Нели отвори уста, за да възрази, но се запъна. Лицето ѝ се покри с червени петна.
— Аз съм гостенка! — изпищя тя.
— А аз съм домакинята, не сервитьорката — отвърнах. — Хайде, Нели. Движението е здраве. Като кокошката, която тича дори когато главата ѝ вече е в тенджерата.
Зълва ми изсумтя и се отправи към кухнята, тракайки силно с токчетата.
— Вера! — с леден тон ме прекъсна свекърва ми. — Къде ти е уважението? Ние, между другото, дойдохме да спасим репутацията на мъжа ти. Марко каза, че трябват рейтинги. Зрителят обича драма. Но ние ще покажем класа. Ще ти направя малък урок по етикет направо в ефир. Нека хората видят как те възпитаваме, как те издигаме към светлината.
— Към светлината? — попита Деси, обръщайки страницата на книгата си. — Бабо, имаш предвид луминисценция или духовно просветление? Защото ако е второто, трябва да започнеш с отказ от гордостта. Данте например поставя горделивите в Чистилището и им окачва огромни камъни на врата, за да гледат към земята.
Георги Маринов, който досега мълчаливо дъвчеше клечка за зъби, реши да се намеси.
— Ей, внуче, не умничай толкова. Старите хора трябва да се слушат. Аз едно време държах цял завод в ръцете си. Дисциплината е основата. Без цимент къща не се строи.
— Господин Георги — отбелязах меко, оправяйки възглавницата. — Вашият завод не фалира заради липса на цимент, а защото пясъкът е бил записан като гранит. Това се нарича присвояване в особено големи размери. Давността може да е изтекла, но паметта — не.
Свекърът се задави с въздуха и започна да кашля, кат
о надута риба.
— Ти… ти какво говориш?
— Историческата истина — усмихнах се.
В този момент влезе Марко с оператора. Светлини, камери, движение. Виктор се преобрази мигновено. Раменете му се изправиха, а в очите му се появи онзи влажен блясък на „разбиране и съчувствие“, заради който домакините в цялата страна го обожаваха.
— Мотор! — каза Марко.
— Добър вечер, скъпи приятели! — баритонът на Виктор изпълни хола. — Днес ви пускам в най-святото място — моя дом. Тук няма маски, тук има само любов и истина. Позволете ми да ви запозная със семейството си…
Камерата се плъзна по лицата. Свекърва ми зае позата на кралица, Нели прибра корема си, свекърът направи умно изражение.
— А това — посочи Виктор към мен с едва доло
вимо презрение — е моята съпруга Вера. Пазителката на семейното огнище. Понякога огнището пуши малко, но работим по въпроса. Нали, мамо?
Това беше сигналът.
Светлана Маринова въздъхна театрално и се обърна към мен, гледайки право в камерата.
— Да, Викторчо. Знаете ли, скъпи зрители, когато Вера влезе в нашето семейство, тя дори не знаеше как се държи вилицата за риба. Но ние, интелигентни хора, знаем: произходът не е присъда. Вера, миличка, кажи ни коя е последната книга, която прочете. Само честно, не се срамувай от своята простота.
В стаята настъпи тишина.
Виктор се усмихваше злорадо. Нели се изкикоти.
Те чакаха да започна да заеквам.
Погледнах право в камерата.
— Госпожо Светлана, вие сте удивително проницателна — започнах спокойно. — Последната книга беше точно по вашата специалност. „Психология на манипулацията и газлайтинга в семейните системи“. Много интересна книга. Описва класическа схема: нарцистична майка проектира собствените си нереализирани амбиции върху сина си, превръща го в зависим тиранин, а снаха си използва като изкупителна жертва, за да поддържа илюзията за собственото си превъзходство.
Усмивката се плъзна от лицето на свекърва ми като зле залепен тапет.
— Какво говориш? — изсъска Виктор, забравяйки за микрофона…
