Полицаят рязко се изправи, сякаш го удари ток. Без да каже дума, посочи към пода и всички наоколо инстинктивно се приближиха. Между фугите на по-светлите плочки се виждаше нещо тъмно, почти незабележимо — като засъхнала мръсотия. Но това не беше мръсотия. Това бяха следи, които опитното око не можеше да сбърка с нищо друго.
— Тук ще отворим — каза тихо, но твърдо комисар Михаил Попов.
Мария пребледня. Устните ѝ потрепериха, но тя все още се опитваше да се държи. Нервно оправи косата си и се изсмя — твърде силно, твърде неестествено.
— Вие сериозно ли? Това е просто ремонт. Казах ви, че имаше мухъл…
Никой не ѝ отговори. Един от криминалистите вече беше коленичил и внимателно подхващаше ръба на плочката с инструмент. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше как металът стърже по керамиката.
Анна стоеше на прага, притиснала плюшеното мече до гърдите си. Не плачеше. Само гледаше.
Първата плочка не се поддаде веднага. Когато най-накрая успяха да я повдигнат, във въздуха се разнесе миризма. Тежка, сладникаво-гнилостна, от която на човек му се искаше да се отвърне. Един от полицаите закри носа си с ръка.
Мария направи крачка назад.
— Това… това е невъзможно… — прошепна тя, но гласът вече не ѝ се подчиняваше.
Плочките започнаха да се махат една по една. Под тях се показа пресен слой цимент, който очевидно още не беше напълно стегнал. Започнаха да го разбиват. С всеки удар в кухнята сякаш ставаше все по-тихо, въпреки че шумът се усилваше.
И тогава — глух звук. Инструментът се удари в нещо меко.
Никой не проговори.
Криминалистът внимателно разчисти останалия цимент с ръце и след няколко секунди се показа плат. Тъмен, напоен… с онова, което всички разбираха.
— Стига — каза тихо Попов.
Но всички вече знаеха.
Мария закри лицето си с ръце. Този път не се смееше.
Анна направи крачка напред.
— Казах ви — каза тихо тя. — На татко му е студено…
Гласът ѝ беше толкова спокоен, че ръцете на един от полицаите започнаха да треперят.
Изваждането на тялото на Даниел продължи почти два часа. Всичко се извършваше методично, без излишни думи, но напрежението висеше във въздуха като опъната струна. Когато най-накрая го изнесоха, вече нямаше съмнение — това не беше изчезване. Това беше убийство.
Мария седеше на стол, сякаш всичките ѝ сили бяха изчезнали. Гледаше в една точка, без да реагира на въпросите или на случващото се около нея.
Попов бавно се приближи.
— Кога се случи? — попита той.
Тя мълчеше.
— Мария, знаете, че ще разберем всичко.
Устните ѝ потрепериха. Тя пое дълбоко въздух, сякаш се предаваше.
— Той сам си е виновен… — прошепна тя.
Въздухът сякаш застина.
— Пиеше. Крещеше. Биеше… — гласът ѝ ставаше все по-силен, сякаш се опитваше да убеди не тях, а себе си. — Не издържах повече… Онази нощ пак започна… Аз просто… го бутнах…
Тя затвори очи.
— Той падна… силно… Не мислех, че…
Попов я гледаше внимателно.
— И решихте да скриете тялото под пода?
Мария рязко вдигна поглед.
— Не знаех какво да правя! — почти извика тя. — Не разбирате! Никой не разбира! Останах сама с детето! Ако ме бяха вкарали в затвора…
Тя замлъкна.
В този момент Анна тихо каза:
— Ти каза, че той просто спи…
Всички се обърнаха.
Момичето стоеше до стената, стискайки мечето толкова силно, че пръстите ѝ бяха побелели.
— Каза, че татко ще се събуди, когато му стане топло…
Мария се обърна и закри лицето си.
Попов клекна до Анна.
— Анна… каза ли това на някой друг?
Момичето поклати глава.
— Не. Мама каза, че това е тайна. Но татко чукаше през нощта… Аз го чувах.
В стаята стана наистина страшно.
— Чукаше? — тихо попита един от следователите.
Анна кимна.
— Да. Отдолу, под пода. Викаше ме. Но мама не ми позволи да отида…
Мария рязко скочи.
— Това не е вярно! Тя си измисля! Тя е дете!
Но гласът ѝ вече звучеше истерично, пречупено.
Попов не откъсваше поглед от момичето.
— Кога чу това, Анна?
— Онази нощ… и после още… — замисли се тя. — После спря.
Тишина.
Тези думи натежаха повече от всяко доказателство.
Мария бавно седна обратно. Вече не се защитаваше. Само тихо плачеше, поклащайки се напред-назад.
Попов се изправи.
— Задръжте я — каза спокойно.
Когато белезниците щракнаха на ръцете ѝ, Мария не се съпротивляваше. Само за миг погледна дъщеря си.
— Прости ми… — прошепна тя.
Анна не отговори.
Само гледаше.
Когато Мария беше изведена от къщата, съседите вече се бяха събрали на улицата. Някои шепнеха, други се кръстеха, трети отвръщаха поглед.
Анна беше хваната за ръка от социална работничка. Момичето тръгна с нея спокойно, без да се обръща.
Само на прага спря за миг.
Обърна се.
И тихо, сякаш на себе си, каза:
— Сега вече не му е студено…
Никой не намери какво да каже.
По-късно, вече в управлението, Попов д
ълго седя в кабинета си, гледайки снимката от мястото. Светлите плочки. Тъмните фуги. И празнотата, която сега изглеждаше още по-страшна от това, което беше под тях.
Беше видял много през годините служба.
Но думите на четиригодишното дете… те не излизаха от главата му.
„Татко не е умрял… той е под пода…“
И най-страшното не беше дори това, че тя се оказа права.
А начинът, по който го каза.
