и си господарка само на хартия, апартаментът не те прави главната!
Забрави ли кой изкарва парите в това семейство? — каза мъжът с подигравателна усмивка.
Зоя седеше пред лаптопа и за стотен път препрочиташе едно и също писмо.
„Благодарим ви за проявения интерес към свободната позиция, но решихме да продължим търсенето на кандидат с различен профил на компетенции.“
Стандартен отказ.
Учтив, студен, окончателен.
Тя затвори пощата и разтърка очи.
Преди две седмици отделът по човешки ресурси я беше извикал в кабинета и ѝ беше съобщил, че я съкращават.
Просто така, делнично.
Компанията се преструктурира, оптимизира щата, нищо лично.
Обезщетение, препоръка, успех в търсенето на нова работа.
Първите дни Зоя дори се зарадва.
Най-сетне можеше да си почине, да се наспи, да се заеме с неща, за които никога не ѝ беше стигало времето.
Но еуфорията бързо беше заменена от тревога.
Оказа се, че свободните позиции в града са малко.
Тези, които имаше, предлагаха заплата два пъти по-ниска от предишната ѝ или изискваха опит в области, в които Зоя никога не беше работила.
Тя изпращаше автобиографии всеки ден.
Десетки автобиографии.
Отговори идваха три-четири пъти седмично.
И това бяха откази.
Мъжът ѝ в началото я подкрепяше.
— Няма страшно, Зоечка, бързо ще си намериш нещо.
Ти си добър специалист, ще те вземат веднага.
Но мина един месец.
После втори.
Подкрепата на мъжа ставаше все по-формална.
Вечер Дмитрий се прибираше от работа уморен, мълчаливо вечеряше и отиваше да гледа телевизия.
На въпросите отговаряше с по една дума.
Зоя усещаше как между тях расте стена.
Парите се превърнаха в проблем.
Заплатата на Дмитрий стигаше за сметките, храната и най-необходимото.
Но не и за повече.
Зоя беше свикнала да си купува хубава козметика, да подновява гардероба си веднъж на сезон, да ходи с приятелки по кафенета.
Сега всичко това беше станало лукс.
Гордостта не ѝ позволяваше да иска от мъжа си пари за червило или нови обувки.
Зоя започна да пести.
Отказа се от такситата и започна да се вози с метрото.
Купуваше хранителни продукти на промоции.
Готвеше прости ястия от евтини продукти.
Но дори и така усещането за зависимост я задушаваше.
Родителите ѝ помагаха.
Майка ѝ периодично ѝ превеждаше по пет или десет хиляди рубли с думите: „Купи си нещо, дъще, не се тревожи толкова.“
Зоя приемаше парите с благодарност и чувство за вина.
На тридесет години да зависиш от родителите си — това е срамно.
Имаше и спестявания.
Малък влог в банката.
Лихвите покриваха част от разходите, но Зоя разбираше, че не може да пипа основната сума.
Това беше последната ѝ възглавница за сигурност.
Интервютата минаваха зле.
Работодателите гледаха автобиографията, кимаха, задаваха дежурни въпроси.
После казваха: „Ще се свържем с вас.“
И не се свързваха.
Веднъж ѝ предложиха позиция със заплата два пъти по-ниска от предишната.
— Ние сме развиваща се компания, — усмихваше се HR мениджърът.
— След шест месеца ще повишим възнаграждението.
Перспективите са добри.
Зоя отказа.
Да работи за двадесет и пет хиляди при нейния опит и квалификация беше унижение.
Но вечерта, лежейки в леглото, си мислеше: а дали не сгреших, че отказах?
Поне щяха да са някакви пари.
Поне щеше да е някаква независимост.
Дмитрий работеше от сутрин до вечер.
Излизаше в осем, връщаше се в девет.
Носеше основния доход, плащаше сметките, купуваше храна.
Зоя разбираше — в момента цялата отговорност беше върху него.
Опитваше се поне да компенсира с домакинската работа.
Готвеше вечеря, поддържаше безупречен ред, гладеше ризите на мъжа си.
Вечер, след чистене и готвене, отново сядаше пред лаптопа.
Обновяваше автобиографията си, търсеше нови обяви, пишеше мотивационни писма.
Интернет беше станал единственият прозорец към света на възможностите.
Но този прозорец упорито не искаше да се отвори.
Стресът се натрупваше.
Зоя стана раздразнителна и започна да спи лошо.
Дмитрий се затвори в себе си.
Почти не разговаряха.
Вечер мъжът гледаше футбол или сериали, а Зоя седеше в другата стая с лаптопа.
Всеки живееше в своя свят.
Един ден, докато Зоя готвеше обяда, се чу звънецът на вратата.
Рязък, настойчив.
Жената избърса ръце в кърпата и погледна през шпионката.
Тамара Михайловна.
Свекървата.
Зоя отвори вратата, насилвайки усмивка.
— Здравейте.
— Здравей, — Тамара Михайловна влезе в апартамента, без да чака покана.
Събу обувките си и огледа антрето с придирчив поглед.
— Дмитрий вкъщи ли е?
— Не, на работа е.
— Ясно.
А ти, както винаги, си седиш вкъщи.
Зоя стисна зъби.
Започна се.
— Търся си работа, Тамара Михайловна.
Всеки ден.
— Търсиш? — свекървата влезе в хола и се отпусна на дивана.
— Вече два месеца търсиш.
Странно, че още не си намерила.
Или пък не ти се иска чак толкова?
— Иска ми се.
Просто подходящите позиции са малко.
— Подходящи, — Тамара Михайловна се усмихна подигравателно.
— Твърде претенциозна си, това е проблемът.
Работа не се търси според настроението, а според нуждата.
Моят Дмитрий се трепе от сутрин до вечер, а ти седиш тук и подбираш оферти.
Кръвта нахлу в лицето на Зоя.
Подбирала оферти?
Когато повечето обяви предлагаха мизерна заплата?
— Не подбирам.
Търся работа, която отговаря на квалификацията ми.
— На квалификацията, — свекървата кръстоса ръце на гърдите си.
— А докато ти си търсиш квалификацията, синът ми сам тегли цялото семейство.
Поне разбираш ли какво му е?
Сам работи, сам плаща всичко.
А ти стоиш тук и бездействаш.
— Не бездействам! — гласът на Зоя трепна.
— Всеки ден търся работа!
Изпращам автобиографии, ходя по интервюта!
— Ходиш, — кимна Тамара Михайловна.
— Само че никаква полза няма.
Минаха два месеца, а ти все така висиш на врата на мъжа си.
Мислиш ли, че това е нормално?
Той те издържа, а ти не внасяш нищо в семейството.
Зоя стоеше в средата на хола със стиснати юмруци.
Вътре в нея всичко кипеше.
Не внася нищо в семейството?
Кой готви, чисти, пере, глади?
Кой поддържа реда в апартамента?
Това не се ли брои?
— Тамара Михайловна, аз водя домакинството.
Готвя, чистя.
Дмитрий се прибира и има готова вечеря, чист апартамент, изгладени ризи.
Или това не се брои?
— Я виж ти, тя водела домакинството! — свекървата се усмихна криво.
