“Върнах се в родната си къща след петнадесет години… и тогава разбрах, че през целия този живот съм живяла като беднячка, без да подозирам, че съм наследница на богатство.
— Госпожо Анна Михайлова…? — гласът от телефона потрепери. — Анна… баща ви тази сутрин…
Стиснах телефона така силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
— Какво му е? — попитах и сама се стреснах от това колко чужд прозвуча собственият ми глас.
— Сърцето. Не издържа. Михаил си отиде насън.
Петнадесет години.
Петнадесет години, откакто не бях виждала баща си, не бях чувала гласа му.
А сега — никога повече.
Пътят от областния град до родното ми място отне три часа. Всеки километър като че ли връщаше времето назад — познати завои, стари къщи с олющени фасади, мирисът на есента, който не бях забравила.
Нищо не се беше променило.
Все едно времето беше спряло в деня, в който си тръгнах.
Къщата ме посрещна в мълчание.
На верандата стоеше жена около четиридесет и петте — русолявa, с черна рокля. До нея — висок младеж с очите на баща ми.
— Ти ли си Анна? — попита жената. — Аз съм Мария. А това е Георги… твоят брат.
Брат.
Думата прозвуча нереално.
Аз имах брат, когото никога не бях виждала.
— Мама ми е казвала, че имам сестра — обади се момчето, вперило поглед в мен с детско любопитство. — Наистина ли си избягала на петнадесет години?
— Георги! — смъмри го Мария. — Хайде, Анна, влизай. Госпожа Елена те чака.
В къщата ухаеше на прясно изпечено и на тъга.
Госпожа Елена — жената, която беше работила при баща ми десетилетия — седеше на кухненската маса. Постаряла, но все така делова и точна в жестовете си.
Тя ме прегърна.
— Аннушке… колко си отслабнала. Не ядеш добре, нали?
— Ям достатъчно, госпожо Елена.
— Къде работиш сега?
— Администратор съм в малък хотел.
Мария повдигна вежда.
— В хотел? Мислех, че замина да учиш, да правиш кариера…
В гласа ѝ нямаше осъждане — само искрено учудване.
Но думите ѝ ме засегнаха.
— Баща ти много говореше за теб — каза тихо Елена. — Казваше, че се справяш сама. Гордееше се.
— Гордееше се? — горчивината се изплъзна сама. — След като ме изгони?
— Той никого не е гонил! — сряза ме Елена. — Ти сама си тръгна. След онази кавга. Взе си раницата и излезе.
Мария и Георги се спогледаха, после Мария стана.
— Ние ще минем до съседите, има още работа. Говорете спокойно.
Когато останахме сами, Елена ми наля чай.
— Кажи ми, Елена… какво всъщност стана между мен и Димитър? Защо баща ми го мразеше толкова?
Тя въздъхна тежко.
— Баща ти имаше основателна причина, Анна. Димитър крадеше части от автосервиза. В началото подозираха други, но после… истината излезе. Михаил се уплаши за теб. Че ще те увлече в неприятности.
— Защо не ми каза?
— Защото знаеше, че няма да му повярваш. На петнадесет… любовта е всичко. А бащата — пречка.
Замълчах.
Думите ѝ се забиха в мен като игли.
— А Димитър?
— Арестуваха го половин година след като си тръгна. Един престой в затвора. После замина нанякъде. Не се е връщал.
На следващия ден беше погребението.
Дойде много народ — баща ми беше уважаван човек.
След като гробищата се опразниха, Мария каза:
— Утре ще дойде нотариусът — господин Стоянов. Той иска да прочете завещанието.
— Защо не днес?
— Баща ти помоли да се изчака… докато се върнеш.
Вечерта седяхме тримата в кухнята.
Георги пишеше домашни. Мария гладеше.
Домашен уют, от който аз се чувствах отделена.
— Разкажи ми… какъв беше татко последните години? — попитах.
Мария се замисли.
— Добър мъж. Работлив. Честен. Но… тъжен. Особено на рождения ти ден. Или на Нова година. Казваше: „Чудя се къде ли празнува моята Анна?“
— Мамо, защо татко не говореше много за Анна? — обади се Георги.
— Говореше, ти просто беше малък.
— А защо тя не идваше?
Мария погледна към мен.
Аз казах истината:
— Гордост. Глупава детска гордост.
На следващата сутрин пристигна нотариусът — господин Стоянов, сух, около шейсетте, с тъмни очила.
С него влезе и Никола Василев — бившият съдружник на баща ми, когото помнех от детството си.
— Анна! — усмихна се широко той. — Станала си същата като майка си!
Подадох му ръка, но не можах да се усмихна. Нещо в тона му събуди тревога.
Стоянов разгърна документите:
— Започваме с прочитането на завещанието на Михаил Михайлов.
Къщата и автосервизът преминаваха към семейството.
Но след това… се случи нещо напълно неочаквано.
“Върнах се в родната си къща след петнадесет години… и тогава разбрах, че през целия този живот съм живяла като беднячка, без да подозирам, че съм наследница на богатство.
