Той я гледаше не като „успешния съпруг на дъщерята“ или като бащата на булката.
Той я гледаше не като „успешния съпруг на дъщерята“ или като бащата на булката, а като човек, за когото дори в деня на сватбата близките се оценяват според степента на тяхната полезност.
— На монитора… — повтори тихо Олена. — Не съм дошла на кино, Олег. Дошла съм заради внучката си.
Игор, който стоеше наблизо, се усмихна нервно и пристъпи напред, опитвайки се да смекчи неловкостта:
— Олена, може би… сега не е моментът… Хората гледат. Всичко е според правилата… според протокола…
Думата „протокол“ прозвуча за нея като шамар.
Вътре в нея изведнъж всичко стана учудващо ясно и студено.
Не гняв — по-скоро окончателно решение.
Сякаш нещо в нея окончателно се пречупи: стига.
Светлана побърза да я хване под ръка:
— Мамо, моля те, не сега. Варя вече е разтревожена, церемонията започва. После… след всичко това…
— След кое? — Олена се обърна към дъщеря си. — След като ме скриеш зад параван, за да не разваля картината? След като „ще гледам всичко на екрана“ и ще си тръгна тихо?
Светлана пребледня.
В погледа ѝ проблесна не толкова срам, колкото страх — страх да не развали празника, да не се изложи пред „правилните хора“.
Олег отново пое контрола над ситуацията.
Вдигна ръка, сякаш за да успокои всички:
— Нека избегнем излишните емоции. Всичко е организирано. Тя ще бъде там, където е удобно и… уместно.
Олена се усмихна леко.
Тази дума беше последната капка.
— „Уместно“… — произнесе тихо тя. — Добре. Покажете ми къде трябва да бъда, за да е „уместно“.
Поведоха ги по коридор, пропит с аромата на скъпи парфюми и цветя, после зад една преграда, в тесен проход, където вече се усещаше миризма на препарати за почистване и топъл метал.
„Стаичката“ се оказа обикновен служебен ъгъл: до нея имаше колички с посуда, на стената висяха инструкции за персонала, а на една маса седяха две сервитьорки, които веднага скочиха на крака.
— Ох, извинете… казаха ни… — започна едната.
— Няма значение, — прекъсна я рязко Светлана. — Преместете се малко. Това са моите родители.
Олена седна бавно на стола.
Обикновен стол, без калъф, като в столова.
Пред нея имаше чиния, покрита със салфетка, а до нея — пластмасови бутилки вода, предназначени за персонала.
Игор хвърли смутен поглед към екрана, на който вече показваха гостите в главната зала.
Там всичко блестеше: полилеите, чашите, усмивките, елегантните дрехи.
Там беше Варя — нейната „синигерка“ — в бяла рокля, до младоженеца, сякаш слязла от корицата на списание.
Олена извади от чантата си папка.
Дебела, подредена.
Вътре беше основният ѝ подарък.
— Мамо… — Светлана се напрегна, когато забеляза този жест. — Ти сега ли?..
— А кога? — спокойно отвър
на Олена. — Когато ми бъде позволено? Когато Олег даде знак? Или когато свърши „протоколът“?
Игор внимателно докосна рамото ѝ:
— Олена, не… Не го прави… Това е заради Варя. Тя няма вина.
— Именно затова не искам да я лъжа, — каза тихо Олена. — Спестявах три години. Три години живях скромно, за да ѝ подаря днес бъдеще. А се оказа, че трябва да скрият мен самата.
Светлана стисна устни:
— Никой не те крие. Просто… така се прави. Определени хора, определени правила.
— Правила? — Олена я погледна право в очите. — Според тези правила ме настанихте до количката с мръсните чинии. И ти наричаш това нормално?
Тя отвори папката, извади документите и прокара пръсти по редовете.
Договорът за дарение на апар
тамента.
Лист хартия, който можеше да промени живота на Варя.
В този момент в прохода се появи Олег.
Той веднага забеляза документите и се напрегна.
— А, решили сте да връчите подаръка? — в гласа му се долавяше ирония. — Нали ви казах: не сега. Трябва точният момент, камерата, фотографът…
Олена вдигна очи:
— За имиджа ли се тревожите?
— Тревожа се за реда, — отвърна сухо той, навеждайки се по-близо. — Не ми трябват изненади.
Олена внимателно подреди листовете.
И изведнъж усети, че ръцете ѝ вече не треперят.
Вътре всичко беше спокойно, като преди окончателно решение.
— Тогава няма да има изненади, — каза тя.
И, гледайки го в очите, разкъса документа на две.
Звукът на късащата се хартия отекна силно.
Сервитьорките замръзнаха, Игор скочи на крака:
— Олена! Какво правиш?!
— Мамо… не… — прошепна Светлана.
— Мога, — спокойно отвърна Олена, като отново разкъса листа. — Защото е мое. И няма да го дам на хора, които смятат, че съм „уместна“ само зад кулисите.
Олег пребледня:
— Давате ли си сметка какво направихте?! Това беше документ!
— Вече не, — отвърна тихо тя. — Сега е просто хартия.
Стисна късчетата в ръката си, остави ги на масата и се изправи.
Роклята изведнъж престана да бъде украшение и се превърна в защита.
— Да си вървим у дома, — каза тя на Игор.
— Олена… — той я погледна объркано. — Може би… все пак…
— Не, Игор. Твърде дълго живяхме „някак си“. Стига.
Тя се обърна към дъщеря си:
— Ти направи своя избор отдавна. Днес просто го показа на глас. Не се карам. Тръгвам си.
— Мамо, моля те… поне заради Варя… — прошепна Светлана.
Олена спря за миг.
— Заради Варя дойдох. Но вие не ме сложихте до Варя, а до собствения си срам.
И си тръгна.
Във фоайето на ресторанта се чуваха музика, смях, звън на чаши.
Никой не обръщаше внимание на жена в елегантна рокля, която току-що се беше отказала от всичко.
— Бабо!
Олена се обърна.
Варя.
— Варя… — гласът ѝ потрепери.
— Казаха ми, че си си тръгнала. Какво се случи? Защо не си в залата?
— Настаниха ме при персона
ла, — каза просто Олена.
Варя остана неподвижна:
— Какво?.. Това шега ли е?
Олена поклати глава.
Лицето на момичето се промени.
— Къде е мама? Къде е Олег?
— Варя, не го прави… Това е твоят ден…
— Моят ден? — усмихна се горчиво тя. — И в моя ден баба ми седи на служебна маса? Тогава това не е моят ден. Това е тяхното представление.
Тя се обърна и тръгна към залата.
Музиката заглъхна, когато Варя се качи при микрофона.
— Извинете, — каза тя. — Искам да кажа нещо.
Гостите се обърнаха.
— Днес тук има много „важни хора“. Но има един човек, без когото аз нямаше да съществувам. Моята баба. А днес я настаниха на масата за персонала. Защото не се вписва в протокола.
В залата настъпи тишина.
— Ако тук няма място за моята баба, — продължи Варя, — тогава тук няма място и за мен.
Тя слезе и се приближи до Олена:
— Ела. Ще седиш до мен. Където си ти, там е правилното място.
Олег стоеше там със стиснати зъби.
Вече не контролираше нищо.
