Той продаде половината от къщата на престъпник, за да се отърве по-бързо от болната си жена. След година се върна за наследството — и тогава го обли студена пот. Видя нещо, за което съжали, че се е родил.
Ако преди година някой беше казал на Вера, че на двадесет и три ще лежи и ще брои вдишванията си, тя щеше да се изсмее в лицето му. Тогава, миналото лято, тя беше като узряла череша — мургава кожа, гъста кестенява коса до кръста, очи с цвят на лешник и звънък смях, който огласяше цялата улица. Работеше като продавачка в малко хранително магазинче в село Брезник, познаваше всеки по лице и всяка сутрин посрещаше хората с усмивка, ухаеща на прясно изпечен хляб и евтин парфюм „Черешова градина“.
Но светът има навика да се срутва не с гръм, а с тихото ронене на мазилката.
Всичко започна с това, че в Брезник се появи непознат.
Казваше се Деян. Дойде с раздрънкан бус с логото на строителна фирма, за която никой в селото не беше чувал. Деян беше от онези мъже, които могат да продадат сняг на ескимос и душата си на дявола. На фона на местните мъже, миришещи на дизел и пот, той изглеждаше като слязъл от корица на евтин любовен роман: широки рамене под чиста тениска, коса, пригладена с гел, и аромат, който замайваше дори бабите пред входа.
— Момиче, една кутия „Парламент“ и номера ти — каза той на Вера първия път, подпирайки се на щанда. Усмивката му беше изпипана до съвършенство.
Вера се засмя. Не беше от онези, които се връзват на евтини комплименти. Но Деян умееше да чака.
Три месеца ухажване, букети от полски цветя (откъснати от чужди дворове), обещания да я заведе на море във Варна, да отворят общ бизнес. Той нае стая при местната пияница леля Станка и бързо стана „свой човек“. Мъжете го уважаваха за „правилните“ наздравици и умението да решава всякакви проблеми с няколко обаждания. Жените въздишаха завистливо.
— Вера, ти нормална ли си? — шепнеше й приятелката ѝ Елица, която работеше в съседния павилион. — Той е съмнителен. От него лъха на измама.
— Просто завиждаш — отвръщаше Вера, а очите ѝ светеха.
След половин година Деян ѝ предложи брак. Без пръстен, без цветя, просто на опашката за хляб:
— Да се оженим, Вера. Какво ще чакаме? Попадна ми една далавера — къща на безценица. Ще я оправим, ще я продадем и ще заминем за града. Само че е по-добре да е на твое име, аз имам проблеми с кредитите.
Вера се съгласи. Глупачка. Сляпа глупачка, която беше объркала гранита на любовта с натрошено стъкло.
Къщата, която купиха за половин цена, се оказа стара, наклонена постройка в края на селото. Вера вложи всичките си спестявания — десет години труд, лев по лев. Деян не вложи нищо, но обещаваше „златни планини“.
Седмица след сватбата Вера се събуди с усещането, че нещо е заседнало в гърлото ѝ.
Първо помисли, че е настинка. Есен, влага, течение в старата къща. Пиеше чай, завиваше се, топлеше се. Но кашлицата се влошаваше. Не беше влажна, не беше обикновена — беше суха, лаеща, сякаш нещо вътре в нея се чупеше.
После дойде слабостта. Такава, че да вдигне чаша изглеждаше като подвиг. Косата ѝ започна да пада на кичури. Кожата ѝ посивя, а под очите ѝ се появиха дълбоки сенки, които накараха Елица да отстъпи назад, когато я видя.
— Вера… Боже… Погледни се! Какво ти има?
— Не знам — прошепна тя. — Деян казва, че е от нерви.
— Деян! — изсумтя Елица. — А къде е той?
— Замина. Каза, че ще работи. За месец.
Елица отвори хладилника. Празен. Само бутилка кефир и мухлясало сирене.
— Остави ли ти пари?
— Не… Каза да не го натоварвам.
Елица изруга, взе някакви лекарства и обеща да се върне с храна. Не се върна. Вера остана сама.
Месец сама. Месец, в който разбра, че умира.
Не можеше да стане от леглото. Тоалетната беше на сто метра — непреодолимо разстояние. Ползваше старо ведро. Телефонът ѝ се развали. Единственият звук беше кашлицата ѝ — пресипнала, отчаяна.
На двадесет и петия ден Деян се върна.
Влезе с куфар, остави го и дори не надникна в стаята.
— Жива ли си още? — извика.
— Деян… зле съм… извикай линейка…
Влезе. Погледна я. Без жал. Без страх. Само досада.
— Погледни се — каза студено. — Кой ще те вземе в болница така? Ще кажат, че си клошарка. Лежи.
Излезе и затвори вратата.
Два дни по-късно Вера чу гласове.
— Къщата не е нищо особено — каза непознат глас. — Но основата става.
— Точно така — отвърна Деян. — Давам ти половината за без пари. Изгодно е, господин Радослав.
— А другата половина? — попита мъжът. — Кой живее там?
— Една стара жена — засмя се Деян. — Няма да изкара дълго. Лекарите ѝ дават месец.
Вера не можеше да помръдне. „Стара жена“… той говореше за нея.
Опита се да извика. Само кашлица.
— Чуваш ли? — каза Деян. — Няма да издържи.
— Ще погледна — каза непознатият.
— Не влизай! Заразно е!
Но беше късно.
ой продаде половината от къщата на престъпник, за да се отърве по-бързо от болната си жена. След година се върна за наследството — и тогава го обли студена пот. Видя нещо, за което съжали, че се е родил.
