Онази вечер не го запомних като внезапен изблик, а по-скоро като бавно натрупващо се осъзнаване, което дълго време е зряло вътре в мен и в един момент просто нямаше къде повече да се побере. Беше краят на юни, задушно горещо, от онзи лепкав въздух, който сякаш влиза в стените, и аз стоях до печката, бърках супата и в същото време наум пресмятах как да разпределя храната до пенсията, която оставаше след още шест дни. В хладилника имаше две яйца, парче сирене и половин пиле, разделено на части, за да стигне поне за три вечери. Точно тогава звънецът прозвуча — кратко, уверено, сякаш е напълно естествено да отворя.
Не побързах, защото знаех кой е. Когато отворих, всичко беше както винаги: Кристина стоеше там, поддържана, свежа, сякаш излязла от реклама, косата ѝ подредена, устните ѝ лъскави, с лека рокля, която очевидно струваше повече, отколкото аз харча за храна за месец. Тя наклони глава настрани, усмихна се с онази усмивка, която преди ми се струваше мила, а сега вече звучеше снизходително, и каза тихо: „Галче, ще ме спасиш ли? Нямаш ли малко пилешко? Само малко, за салата. Идват гости, а нямам месо.“
Погледнах я и за първи път не отговорих веднага. В главата ми се подреди ясна картина: нейната маса, подредена красиво, със свещи, вино, чинии — и моето пиле върху нея, купено на промоция и разделено внимателно, за да стигне до края на седмицата. Тази мисъл не ме удари рязко, а просто си намери мястото вътре в мен, като последно число в сметка, която най-после излиза вярна.
Казах: „Изчакай малко“, и затворих вратата. Без да тряскам. Без гняв. Просто я затворих. Отидох в кухнята, взех тетрадката от хладилника — онази, в която записвах всичко. Разлистих я, прокарах пръст по редовете, по цифрите, които отдавна вече не бяха дреболии. Взех калкулатора и пресметнах всичко отново, бавно, както съм го правила години наред в работата си. Получи се шест хиляди двеста и тридесет лева. Не се изненадах — просто го приех.
Извадих лист, седнах на масата и започнах да пиша. Спокойно, без бързане, без раздразнение. „Съседка Кристина. Задължение за периода октомври 2023 – юни 2024.“ Отдолу — списък: дати, продукти, количества, цени. Сол, захар, яйца, масло, сметана, зеленчуци, пиле. Всичко, което беше взела, обещавайки „утре ще върна“. В края написах сумата и я оградих. Сложих листа в прозрачна папка заедно с тетрадката. После отворих хладилника, извадих пилето, отрязах малко парче — около двеста грама — и го сложих в плик. Едва тогава се върнах към вратата.
Кристина още стоеше там, но вече не толкова уверено; чакането я беше извадило от обичайния ѝ ритъм. „Е, има ли?“ попита тя, опитвайки се да запази лекотата. Подадох ѝ плика. „Има. Заповядай.“ Тя се оживи, взе го, и в същия момент аз ѝ подадох папката. „И това вземи.“ Тя се намръщи. „Какво е това?“ — „Твоят дълг.“
Тя замръзна за секунда, после се засмя с онзи лек смях, с който винаги избягваше неудобството. „Ох, Галче, какъв дълг?“ Не повиших тон, просто казах: „Погледни.“ Не искаше да я вземе, но все пак я взе, отвори и започна да разглежда. Първо с недоверие, после с раздразнение. „Ти сериозно ли?“ попита, вдигайки очи. „Напълно.“ „Ти… си записвала всичко това? Сол, яйца… това за теб е дълг?“ — „Каза, че ще върнеш.“
Тя затвори папката по-рязко, отколкото трябваше. „Това са дреболии, Галя. Шест хиляди… за това ли правиш сцена?“ Погледнах я спокойно. „За теб са дреболии. За мен — не.“ В погледа ѝ за първи път нямаше нищо меко. „Знаеш ли, това не е красиво. Ние сме съседки. Мислех, че имаме нормални отношения.“ — „Имахме. Докато не започна да ги използваш.“
Тя ми бутна папката обратно. „Не ти дължа нищо. Ти сама ми даваше. Не съм те карала.“ Не я взех. Казах само: „Тогава остави пилето.“ Тя се стресна. „Какво?“ — „Ако не ми дължиш нищо, остави пилето. Не е подарък.“
В този момент нещо окончателно се промени. Тя погледна плика, после мен, и за първи път не беше онази уверена Кристина с перфектния маникюр, а просто човек, притиснат в ъгъла. Бавно ми върна плика. „Вземи го“, каза през зъби.
Кимнах. „Благодаря.“ Тя се обърна рязко и тръгна към апартамента си, но преди да влезе, спря и без да се обръща каза: „Много си дребнава, Галя.“ Не отговорих. Вратата се затвори и във входа настъпи тишина. Стоях с плика и папката в ръце и усетих странно облекчение, сякаш бях оставила тежест, която дълго съм носила.
Вечерта разказах всичко на Георги. Той ме изслуша мълчаливо, после каза: „Твърдо постъпи.“ — „Трябваше по-рано“, отговорих. Той кимна.
На следващия ден Кристина не излезе. Нито на по-следващия. След няколко дни я срещнах във входа — мина покрай мен, сякаш не съществувам. И това беше по-добре от усмивката ѝ.
Мина месец. После още един. Един ден я видях с пълни торби от магазина — тежки. И за първи път без онази лекота в лицето.
Влязох, отидох в кухнята, отворих хладилника и се хванах, че вече не броя яйцата с раздразнение.
Защото сега са мои.
Само мои.
