Александър лежеше неподвижно със затворени очи и се стараеше дори да не диша дълбоко, за да не се издаде. Но вътре в него напрежението вече нарастваше и сякаш всичко започваше да звучи по-силно. Чу как вратата се затваря, а след това в коридора прозвуча тихият глас на Елица. Тя говореше почти шепнешком, но в празния офис всяка дума отекваше ясно.
— Ало… вие ли сте? Да… пак съм аз… — гласът ѝ леко потрепери, но бързо се овладя. — С него нещо не е наред. Не реагира… да, проверих пулса… има го, но е много слаб…
Александър се напрегна. Очакваше паника, може би обаждане на бърза помощ. Но това, което чу след това, го накара да стисне зъби.
— Не… не мога да извикам лекар точно сега… вие самата казахте — ако се случи нещо, първо да се обадя на вас…
Нещо вътре в него като че ли щракна. „На кого — на вас?..“ — мина му през ума, а по гърба му премина студена тръпка.
— Да, разбирам… — продължи Елица още по-тихо. — Просто не мислех, че ще стане толкова бързо…
Александър едва се сдържаше да не отвори очи. Мислите му се въртяха хаотично. Някой ѝ беше дал инструкции? Някой беше подготвил всичко предварително? Значи през цялото време… тя не е била просто секретарка?
— Добре… ще направя както казахте… — гласът ѝ стана още по-сдържан. — Но ако той се съвземе по-рано?..
Кратка, напрегната пауза.
— Разбрах.
Разговорът приключи. Александър усети как сърцето му започва да бие по-бързо. Това вече не беше преструвка — адреналинът беше съвсем реален. След няколко секунди вратата отново тихо се отвори и стъпките на Елица се приближиха. Бяха леки и внимателни, но той усещаше присъствието ѝ почти физически.
Мина една секунда, после още една, и Елица тихо въздъхна.
— Ето… всичко се случи… — в гласа ѝ нямаше паника, а по-скоро някаква тежка умора.
Тя се наведе по-близо и Александър усети дъха ѝ.
— Съжалявам… — прошепна едва чуто.
Точно тази дума го накара да отвори очи рязко. Елица отстъпи назад, очите ѝ се разшириха от изненада.
— Вие… вие сте в съзнание?!
Александър се изправи в стола и я погледна студено.
— На кого се обади?
Тишината веднага се сгъсти между тях. Елица не отговори веднага, сякаш преценяваше.
— Чух всичко — продължи той твърдо. — Кой ти даде указания? Кой ти каза да не викаш лекар?
Тя бавно сведе поглед. В този момент Александър разбра — подозренията му са били основателни.
— Отговори. Веднага.
Елица пое дълбоко въздух и вдигна очи. В тях нямаше страх, а уморено спокойствие.
— Майка ви — каза тихо.
Светът сякаш замръзна за миг.
— Какво?
— Обадих се на майка ви — повтори тя спокойно.
Александър рязко се изправи.
— Аз нямам майка.
— Имате — отвърна Елица със същия спокоен тон. — Просто не говорите от години.
Тези думи го удариха по-силно, отколкото очакваше.
— Лъжеш.
— Не. Не работя тук случайно.
Вътре в него се надигна напрежение, смесено с нещо по-дълбоко и старо.
— Тогава обясни. Подробно.
Елица кимна и направи крачка назад.
— Преди няколко месеца към мен се обърна възрастна жена. Много уверена. Знаеше всичко за вас — къде работите, как живеете, какви са навиците ви.
Александър стисна юмруци.
— Продължавай.
— Каза, че сте загубили доверието си към хората. Че вече не вярвате на никого и че това… ви унищожава бавно — каза Елица спокойно, но твърдо.
Александър се усмихна горчиво.
— Много трогателно.
— Тя не ме помоли да ви шпионирам — добави Елица. — Помоли ме за друго.
— За какво?
Елица го погледна право в очите.
— Да разбера дали все още сте способен да се доверите на някого.
Александър замръзна. Тези думи го улучиха точно в целта.
— Затова ли ме уреди при мен?
— Да.
— Това беше тест?
— В известен смисъл.
Александър започна да се разхожда нервно из стаята.
— И какво трябваше да направиш? Да чакаш да се сринa?
— Не. Тя каза просто да работя честно и ако се окажете в уязвимо положение — да постъпя правилно.
Александър спря.
— И според теб правилното беше да не извикаш линейка?
Елица въздъхна.
— Исках. Веднага. Но тя каза, че понякога получавате пристъпи от стрес и най-важното е да не се паникьосвам.
Александър се намръщи.
— Пристъпи?
— Да. Тя се тревожи за вас.
Тишината отново се спусна между тях. Александър бавно се отпусна в стола. В съзнанието му изплуваха години — спорове, тежки думи, моментът, в който окончателно беше прекъснал връзката с майка си.
— Защо не ми се обади сама? — попита тихо.
Елица леко се усмихна тъжно.
— Защото нямаше да вдигнете.
Александър сведе поглед. Това беше истина.
— Каза ми едно нещо, преди да приема тази работа — добави Елица.
— Какво?
— „Той не е лош човек. Просто е спрял да вярва, че има хора, които няма да го предадат.“
Александър затвори очи. В него се появи нещо различно — не гняв, а тежко и топло чувство.
— Мислех, че всички искат да се възползват от мен… — каза тихо.
— Понякога е така. Но не винаги — отвърна Елица спокойно.
Александър я погледна.
— Ти не се възползва.
— Не.
— Защо?
Тя сви рамене леко.
— Защото не съм такава.
Той се усмихна слабо.
— Или защото майка ми стоеше зад теб?
Елица поклати глава.
— Ако бях такава, каквато мислите, никоя майка нямаше да ме спре.
Тези думи бяха твърде искрени, за да са лъжа. Александър я гледа дълго, после тихо попита:
— Жива ли е?
— Да.
Александър пое дълбоко въздух.
— Дай ми номера ѝ.
Елица написа номера на лист и го постави пред него. Той го гледа дълго, после взе телефона и набра.
Сигналите се проточиха безкрайно.
— Ало?.. — чу се тих, треперещ глас.
Александър затвори очи.
— Мамо… аз съм.
От другата страна настъпи тишина, след което се чу тихо хлипане. Александър стисна телефона и в този момент разбра една проста истина, която беше игнорирал твърде дълго: не всички хора влизат в живота ни, за да ни предадат. Някои идват, за да ни върнат към самите нас.
