12 април 1945 година. Сержант Хенри Ъруин лети над Япония на борда на бомбардировач B-29. Задачата му е проста, почти автоматична: да изстреля димна бомба, за да насочи атаката отгоре. Едно рутинно, прецизно движение.
Докато в онзи проклет миг всичко се променя. Една от бомбите се дефектира. Тя не пада. Тя се взривява вътре в самолета. Избухва право в лицето му.
Адът се отприщва мигновено. Лицето му се превръща в маска от жив огън. Плътта цвърчи. Димът поглъща всичко. Той вече не вижда нищо. Пилотите са ослепени и губят контрол. Тромавият B-29 полита надолу към бездната.
И в този смъртоносен хаос, Хенри прави немислимото. Сляп. В пламъци. Превиващ се от болка. Той не се свлича. Сграбчва с голи ръце нажежената, горяща бомба. И започва да пълзи.
Не за да спаси себе си. А за да спаси другите.
Сант по сант. Той гори. Задушава се. Но продължава напред. Когато се сблъсква с преграда – навигаторската маса – той не спира. Повдига я с една ръка. С другата притиска горящата смърт към гърдите си. Металът и фосфорът разяждат кожата му, впиват се в костите. Но той прави още една крачка.
Стига до пилотската кабина. Напипва сляпо прозореца на самолета. Намира го. И с последния си дъх изхвърля бомбата навън.
Едва тогава се свлича на пода. Едно горящо тяло. Но самолетът е спасен. А с него – и всички мъже на борда.
Пилотът овладява машината едва на 300 метра над вълните. Успяват да кацнат аварийно на остров Иво Джима. Те са живи. Всичко благодарение на него.
Другарите му гасят пламъците по тялото му с пожарогасител. Лекарите се борят часове наред, за да го спасят. Всеки къс бял фосфор, докоснал въздуха, се възпламенява отново в плътта му. Няма гаранции. Никой не вярва, че той ще оцелее.
Но онази нощ командването разбира едно: няма време за чакане. Веднага попълват документите за „Медал на честта“. Генерал Къртис Лемей подписва заповедта на следващата сутрин. Взимат медал от витрина в Хонолулу – единственият наличен наблизо. Времето е безценно. Страхуват се, че той няма да доживее следващия ден.
