Когато старият съсед започна да почуква по радиатора всяка сутрин в 6:10, се ядосвах, докато един ден не отворих вратата и не разбрах защо го прави.
Първоначално мислех, че това е просто нечия безсмислена досада. В 6:10 – три къси удара по радиатора. Всеки ден. Без почивни дни, без празници. Затрисках главата си с възглавница, мърморех проклятия и си обещавах: утре наистина ще отида да разбера.
Живеехме на обикновен сив етаж в стара многоетажна сграда: аз с моя син на петия, срещу нас – врата, която почти никога не се отваряше. На табелката имаш
е само една дума: “Leo”. Знаех само, че той е възрастен, че понякога го докарват с такси, подпирайки го под ръка, и че винаги гледа към пода.
Тогава аз сама се събудих в 6:08, сякаш тялото ми реши да изпревари източника на раздразнение. Лежах и чаках. В 6:10 – три тъпи удара. В душата ми всичко кипна. Скочих, нахлузих халат и излязох в коридора, плътно натискайки звънеца на неговия апартамент.
Вратата не се отваряше дълго. Вече се канех да си тръгна, когато изведнъж се чу шумотевица и слаб глас:
— Сега, минута…
Вратата се откри ма.лко и видях малък, слаб старец в износен пуловер. Лицето му беше покрито с финни бръчки, очите му – бледи, но удивително ясни. Той ме гледаше притеснено, сякаш очакваше лоша новина.
— Ти ли почукваш по радиатора всяка сутрин? — изстрелях, без дори да се поздравя. — Хората все пак спят!
Той прекръсти очи, сякаш току-що беше получил шамар, и изведнъж… смути се.
— Извинявай, — тихо каза Leo. — Просто… проверявам, че още съм тук.
Не веднага разбрах.
— Какво означава – че си тук? — намръщих се. — Ние всички сме вкъщи.
Той направи крачка назад, отвори вратата по-широко. Зад него беше малък, болезнено пуст апартамент. Един стол, тясно легло, старо бюро, а на стената – избеляла детска снимка: момченце на около пет години, прегръщащо огромна плюшена мечка. Никакви вещи, почти никакъв живот.
