На 23 март 1987 г. четиричленно семейство пресече моста „Санта Тринита“ във Флоренция… и просто изчезна в нищото. Трима свидетели видяха как колата им спира по средата на моста, но когато полицията пристигна петнадесет минути по-късно, нямаше и следа нито от автомобила, нито от пътниците в него. Търсенето продължи с месеци: река Арно бе претърсена педя по педя, проверяваха се болници, гари, летища. Нищо. Сякаш бяха погълнати от самата пустош.
Но на 14 юни 2002 г., точно петнадесет години по-късно, един рибар откри на брега на реката дневник, грижливо увит в слоеве непромокаема пластмаса. Върху пожълтелите му страници прецизният почерк на Марко Коструторе разказваше истина, която никой не бе дръзнал дори да си представи. Истина, толкова шокираща, че щеше завинаги да преобърне представата за онзи далечен мартенски ден, поставяйки под съмнение всичко, което хората смятаха, че знаят за неразгаданите мистерии.
Инженер, обсебен от съвършенството
За да разберем напълно какво се е случило, трябва да се запознаем отблизо със семейство Коструторе. Марко, на 41 години през 1987 г., бе блестящ строителен инженер, специализиран в реставрацията на исторически сгради. Завършил с отличие Политехниката в Милано, той се премества във Флоренция през 1975 г., привлечен от предизвикателството да опази най-ценното архитектурно наследство на Италия. От дванадесет години работеше за Общината, като се занимаваше конкретно с поддръжката на историческите мостове над река Арно. Смятаха го за един от най-големите национални експерти по средновековни и ренесансови конструкции. Колегите му го описваха като обсебен перфекционист, методичен до параноя, който записваше всеки най-малък детайл в малки червени тефтерчета.
Съпругата му Елена, на 36 години, преподаваше история на изкуството в престижния класически лицей „Микеланджело“. Жена с изтънчена култура, тя бе написала дипломната си работа именно за средновековните тоскански мостове – поводът за тяхната съдбовна среща през 1973 г. Учениците ѝ я обожаваха заради страстта, с която превръщаше всеки урок в завладяващ разказ, преплитайки изкуство и инженерство, благодарение и на техническите познания, усвоени от съпруга ѝ.
Техните деца, Андреа (14 г.) и Киара (11 г.), бяха израснали, дишайки любовта към флорентинската архитектура. Андреа бе наследил клиничното око на баща си, увековечавайки със своя Nikon FM детайли, невидими за повечето хора – до такава степен, че Марко често използваше снимките му за техническите си доклади. Киара пък бе очарована от легендите и вековната здравина на тези мостове.
Семейството живееше на улица „Де Бенчи“, в апартамент със спираща дъха гледка към река Арно и моста „Але Грацие“. Марко имаше непоклатима рутина: всяка сутрин пресичаше моста „Але Грацие“, спирайки точно за тридесет секунди по средата, за да наблюдава реката и състоянието на конструкцията. Забелязваше неуловими детайли: лека промяна в наклона на парапета, съвсем миниатюрна разлика в цвета на някой камък. Това не беше просто работа; беше мисия, почти мания за безопасност.
