Иван излизаше от апартамента на своята любовница. В този ден той беше обещал на Лариса, че ще сложи точка на семейния си живот и окончателно ще се премести при нея. По пътя към дома той отново и отново превърташе в главата си подготвените думи, дори тихо ги повтаряше на глас:
— Превърна се в обикновена домакиня. Всеки ден ме посрещаш с износен халат, разрошена. Дори книги не четеш! Нямаме за какво да си говорим! Целият ти живот са само сериали…
С жена си, Мария, те живееха заедно вече седемнадесет години. Някога ги свързваха чувства, имаше топлина и взаимно разбиране, но с времето всичко беше погълнато от рутината. Битът, навиците, еднообразието постепенно изместиха предишната близост. Иван се дразнеше от всичко: от уморения вид на жена си, от безкрайните разговори за дома, дори от нейните роднини, при които ходеха почти всеки уикенд. Струваше му се, че вече няма свое пространство, че дори в собствения си дом не може да си почине.
Решението беше взел твърдо: да остави апартамента на Мария и децата, а самият той да започне нов живот. Струваше му се, че така ще бъде по-честно.
По пътя изведнъж се сети за децата. Синът вече беше почти голям — след година щеше да стане на шестнадесет. Иван се убеждаваше, че той няма да преживее толкова тежко случващото се: прекарваше цялото си време пред компютъра, в своя собствен свят. Но въпреки това разговорът нямаше да бъде лесен. А с дъщеря му щеше да е още по-трудно… Стефания беше едва на седем години, още съвсем малка. Тя беше тази, която обичаше най-нежно, и мислите за нея омекотяваха решимостта му. Той се надяваше, че някой ден тя ще го разбере.
Когато отвори вратата на апартамента, Иван веднага усети, че нещо
не е наред. В жилището цареше странна, напрегната тишина. Той влезе в хола и видя Мария. Тя седеше, закрила лицето си с ръце, и тихо хлипаше. До нея стоеше синът им, объркан, с чаша вода в ръка.
— Какво се е случило? — попита несигурно Иван, без да очаква такава сцена.
Жена му вдигна насълзените си очи, и в погледа ѝ имаше толкова болка, че той за миг остана без думи. Тя плачеше горчиво, без да се сдържа, сякаш се беше случило нещо наистина страшно…
