замръзна с кърпата в ръцете. Бавно се обърна към дъщеря си и усети как вътре в нея отново се надига онова познато чувство — смесица от вина и някаква нова, непривична горчивина.
— Юличке, но аз вчера ти дадох половината от пенсията за продукти. И от допълнителната работа в аптеката, където стоя по десет часа на крак, почти нищо не остана…
— Ох, мамо, стига с тази песен за бедността! — Юлия най-накрая откъсна поглед от екрана, а гласът ѝ стана остър. — Получи пари за стаж, плюс това, което взимаш от аптеката. Къде изчезват? На теб нищо не ти трябва! Стоиш си вкъщи, гледаш сериали, ядеш попара. Какво, жал ти е за внуците?
— Не е въпрос на жал — отвърна тихо Галина, изглаждайки престилката си. — Аз също съм човек. Исках да си купя ново палто — моето е на дванадесет години, подплатата е съвсем разпрана. И зъбите… знаеш, лекарят каза, че спешно трябва да сложа мост.
— Палто? — Юлия се разсмя, сякаш беше чула най-добрата шега. — Мамо, ти сериозно ли? На кого ще го показваш на тези години? На гълъбите в парка? Зъбите ще почакат — сега децата са по-важни. Ти си баба, трябва да живееш за тях!
На Галина ѝ стана трудно да диша. Искаше да отвърне рязко, но в този момент на вратата се позвъни.
Звънецът беше дълъг и ясен, съвсем различен от кратките и раздразнени звуци на Юлия.
— Кой ли е пак? — недоволно промърмори тя, ставайки. — Очакваш ли някого?
Галина изведнъж се изправи. Лицето ѝ се промени — бузите ѝ порозовяха, ръцете ѝ престанаха да треперят.
— За мен е. Андрей.
— Какъв Андрей? — Юлия присви очи. — Мамо, ти нещо криеш от мен?
— Нищо не крия — отвърна спокойно Галина и отиде да отвори. — Влизай, Андрей!
На прага стоеше мъж на малко над шейсет години. Не изглеждаше като типичен пенсионер. Поддържана брада, качествено яке, уверена осанка. В ръцете си държеше голям букет жълти хризантеми.
— Здравей, Галче! — той лек
о я прегърна през кръста и я целуна по бузата. — Донесох билетите. За събота, както се разбрахме. Филхармонията, органен концерт.
— Андрей, запознай се — Галина сякаш светеше отвътре. — Това е дъщеря ми, Юлия.
Мъжът кимна дружелюбно, но Юлия дори не отговори. Тя гледаше цветята, билетите, начина, по който той държеше майка ѝ за ръка, и вътре в нея кипеше гняв.
— Филхармония? — произнесе тя с презрение. — Мамо, ти съвсем ли полудя? Нямаш пари за лекарства, внуците ти ходят без обувки, а ти се разхождаш по театри с някакви мъже? Какво ще кажат хората?
— Изобщо не ме интересува какво ще кажат хората — за първи път гласът на Галина прозвуча твърдо. — На шейсет и три съм. Цял живот съм работила. Първо те отгледах, отказвайки си всичко. После те измъквах след два развода. Сега издържам децата ти. Кога ще дойде моят ред, Юлия? Кога ще мога да живея без твоите „дай“ и „ти си длъжна“?
— Ти си майка! — Юлия повиши глас. — Майката е длъжна да помага! А не да си урежда личния живот на стари години!
Андрей спокойно сложи ръка на рамото на Галина.
— Юлия — каза той с равен, уверен глас. — Познавам майка ти от три месеца. Запознахме се в библиотеката — тя взимаше книги за изкуство, за които е мечтала цял живот, но не е имала време. За това време научих за нея повече, отколкото ти, струва ми се, за всички тези години. Знам, че пие кафето си без захар, но с щипка сол. Знам, че плаче, когато си спомня за градината, която продаде, за да ти купи кола. А ти знаеш ли, че вчера ѝ се зави свят на работа в аптеката, където стои по десет часа, за да плаща твоите желания?
Юлия за миг се обърка, но бързо се овладя.
— А вие пък кой сте, че да ме поучавате? — отвърна рязко. — Никой! Просто поредният мъж, който иска да се намести в чужд апартамент! Мамо, ти разбираш ли какво цели? Иска жилището ти!
Андрей се усмихна — спокойно, без злоба.
— Имам собствен тристаен апартамент и малък бизнес. Не ми трябват квадратните метри на майка ти. Трябва ми тя — нейната топлина, нейният смях, нейната душа. Това, което ти възприемаш като безплатен ресурс.
Галина Петрова стоеше мълчаливо, стискайки букета. И изведнъж ясно разбра: дъщеря ѝ не я обича. Тя цени само това, което получава от нея — пари, помощ, удобство. Но самата нея — жената с чувства, мечти и болка — не я вижда.
— Значи така — каза тихо, но твърдо Галина, оставяйки цветята на шкафчето. — Юлия, пари повече няма да има. Нито днес, нито утре. Децата ти имат родители — научи се да разпределяш това, което имаш. Имаш ръце и крака — намери си работа, ако не ти стига.
— Сериозно ли говориш? — Юлия се задъха от възмущение. — Ти ни изоставяш заради него? Заради цветя и разходки?
Галина я погледна в очите.
