Докато Лиля почистваше в дома, Иван се прибра. Той веднага се насочи към кухнята и щом прекрачи прага, раздразнено възкликна:
— Какво си разляла тук? Виж колко е мръсен подът!
— Току-що го измих — спокойно отвърна жена му.
— Виждам аз как си го „измилa“ — промърмори той недоволно.
С крива, недоволна усмивка Иван си сложи кюфтета в чинията и отиде при телевизора. И изведнъж Лиля, сякаш стигнала до предела си, тихо, но решително каза:
— Стига, аз повече не мога така…
Тя започна да събира вещите си, а Иван само я гледаше учудено, без да разбира какво става.
Лиля вече трети ден почти не беше спала. Денят и нощта се бяха слели в едно безкрайно, изтощително време. Събуждаше се всеки час, отиваше до креватчето на сина си, едва успяваше да легне — и пак ставаше. Към сутринта на третата нощ силите ѝ напълно я напуснаха и тя заспа направо до креватчето.
Събуди я недоволният глас на мъжа ѝ:
— Лиля, какво да си взема за работа? В какво да сипя супата?
Тя внимателно се изправи, опитвайки се да не събуди Денис. Тялото ѝ беше схванато, ръцете и краката едва я слушаха. Иван тихо се подсмихна, гледайки разрошения ѝ вид.
— Цяла нощ бях с Денис! — не издържа тя. — Можеше поне да попиташ как сме, защо не спим. Или вечер да помогнеш, а не да си играеш на телефона.
— Аз работя цял ден! — рязко отвърна той. — Поне вкъщи мога ли да се отпусна малко? Спи през деня, имаш време.
— Как да спя? Трябва да излизам с него, да готвя, да приготвям вечеря! Ти се прибираш — и веднага искаш да ядеш!
— Толкова ли е трудно да свариш картофи и да изпържиш наденица? Защо усложняваш всичко? Да напусна ли работа и да помагам? Само че кой ще плаща кредита?
— Ти дори не можеш сам да си сипеш супа! Трябва задължително да ме будиш!
— Стига, Лиля! Трябва ли винаги да правиш сцена? Ще тръгна без храна, щом ти е толкова трудно.
Той силно тръшна вратата и излезе. Лиля остана, опустошена. Дори да плаче нямаше сили. Отиде до банята, погледна се в огледалото — сиво лице, тъмни кръгове под очите, зачервени очи, небрежно вързана коса, намачкана пижама.
— Изглеждам на сто години… — помисли си горчиво.
Тя седна на ръба на ваната, хвана главата си с ръце. Мислите се блъскаха, но една след друга се струпваха като тежест.
„Как се стигна дотук? Бях щастлива, красива… Иван беше нежен, обичащ… Обичахме се. Детето беше желано. А сега?.. Не мога да си тръгна — Денис не трябва да расте без баща…“
От стаята се чу тих звук — детето се размърда. Лиля веднага се втурна при него. Бебето се усмихваше насън.
— Моето злато…
Трябваше да се събере, да се измие, да се приведе в ред и да продължи деня. Но денят отново мина като миг — разходка, пазар, грижи. Лиля приспа Денис, но той веднага заплака. Тя пак го взе на ръце, сложи го до себе си, започна да го храни, борейки се със съня. Щом детето заспа, тя внимателно стана и отиде да приготви вечерята.
Страхуваше се да не изскърца вратата или да не изпусне лъжица. Шепнешком си говореше:
— Защо се преместихме тук? Няма никого… Нито роднини, нито приятели. И Иван стана чужд…
Някога мечтаеше да се разхождат заедно, да се смеят, да ядат сладолед. Сега дори спокойно до банята не можеше да отиде.
Набързо избърса пода, пусна пералнята и реши да си измие косата преди той да се прибере. Но едва намокри косата си — детето заплака. Тя бързо изплакна шампоана и се втурна към него, оставяйки мокри следи след себе си.
В този момент Иван се прибра. Дори без да поздрави, влезе в кухнята, стъпи във водата, демонстративно събу мокрите си чорапи и ги хвърли на пода.
— Какво си разляла тук? Виж каква мръсотия!
— Току-що избърсах…
— Виждам — само си разнесла водата. И това пак ли е ориз с купени кюфтета? Защо не готвиш както трябва?
— Смели кайма — утре ще има домашни.
— А ти изобщо какво правиш? Къщата е занемарена… и ти също. Само повтаряш, че си заета с детето.
Той взе чинията и отиде при телевизора. Лиля стоеше, без да може да отговори. Сълзите напираха, но сякаш оставаха вътре. Иван изяде всичко, остави мръсната чиния и отиде в банята, дори без да се замисли, че жена му е гладна.
И изведнъж Лиля каза:
— Стига, аз повече не мога. Аз и синът ми си тръгваме при майка ми.
Тя сложи Денис на леглото и започна да събира нещата. Иван я гледаше объркано — това вече не приличаше на шега.
Когато посегна към кутията с документите, Лиля изведнъж приклекна… а после бавно се свлече на пода. Лицето ѝ се промени.
Дошлата линейка я откара в болницата, оставяйки Иван сам с малкия Денис.
Той стоеше в тишината, без да знае какво да пра
