„Отвратителна си ми още от първата брачна нощ! Гади ми се от теб! Махай се от мен!“ — изкрещя ми мъжът ми точно на годишнината ни…
Изборът на ресторант за втората ни годишнина от сватбата изобщо не беше лесен. Не исках просто уютно място с добра кухня — мечтаех за пространство, в което всеки детайл да създава празнично усещане, където да можем да се почувстваме наистина специални.
Спрях се на „Жар-птица“ — ново заведение в старинна градска къща с витражи, богата мазилка и кристални полилеи. Всичко обещаваше да бъде красиво и незабравимо.
Но Антон реагира веднага с пренебрежение. Когато му показах снимките на интериора, той се изкриви:
— За какво е този размах? Можехме просто двамата да го отбележим някъде. Не разбирам защо ти трябва този евтин блясък.
Аз настоях. Исках истински празник: поканих шестдесет гости, поръчах жива музика и професионален водещ. След катастрофата преди половин година имах нужда от нещо ярко, утвърждаващо живота — от истинско, голямо тържество.
Подготовката продължи седмици. Лично контролирах всичко: украсата на залата, менюто, сценария на вечерта, дори малките подаръци за гостите. За мен беше важно всичко да бъде перфектно. Може би защото това беше първата ми поява сред хора след болницата. А може би просто исках тази годишнина да се запомни завинаги — до най-малкия детайл, дори до цвета на салфетките.
Точно преди началото оправих гънките на тъмнолилавата си рокля и погледнах часовника. Гостите щяха да пристигнат всеки момент. Антон стоеше до прозореца и гледаше някъде в далечината. Лицето му, отразено в стъклото, беше напрегнато.
— За какво мислиш? — приближих се до него.
— Ами… за нищо — сви рамене той. — Не обичам такива събития. Суетня, формалности… И за какво? За да покажем на всички колко сме „щастливи“?
Замълчах. За две години брак се бях научила да пренебрегвам острите му реплики. Особено днес — в деня, за който се бях готвила толкова дълго.
Първи пристигнаха родителите ми. Татко, както винаги, елегантен, а майка — с нова розова рокля, която ѝ стоеше прекрасно. Тя веднага ме прегърна силно:
— Дъще, толкова съм щастлива, че си тук! След всичко, което се случи… страхувах се, че ще те загубя…
— Мамо, днес говорим само за хубави неща — прекъснах я нежно. — Нали се разбрахме.
Постепенно започнаха да пристигат и останалите: приятели, колеги, роднини. Посрещах всеки с усмивка, но с крайчеца на окото си наблюдавах мъжа си. Той стоеше настрана и непрекъснато посягаше към чашата с уиски — не беше типично за него.
Когато към мен се приближи Ирина Владимировна, главната ни счетоводителка, забелязах как внезапно пребледня, щом ме видя.
— Карина, направо сияеш! Толкова си се променила!
— Благодаря — отвърнах, макар че в гласа ѝ имаше нещо странно.
Може би спомените от болницата. Тогава лежах цялата в тръби, а лекарите бяха откровени: шансовете не бяха големи…
Празникът постепенно набираше скорост. Наздравици, смях, музика. Изглеждаше, че всичко върви чудесно. Но вътре в мен растеше тревожно напрежение.
Антон продължаваше да избягва всички и да отговаря кратко. Забелязвах странните погледи, които хвърляше към Ирина Владимировна, а тя се правеше, че не забелязва.
— Ще танцуваме ли? — приближих се до него. — Все пак това е нашата вечер.
— Не сега — отсече той. — Вие ми се свят.
— Цяла вечер си някакъв странен.
— Просто съм уморен. Тълпите ме изтощават. Не си въобразявай.
Водещият — млад мъж със стил на стендъп комик — уверено държеше залата. Гостите се смееха, танцуваха, забавляваха се. Само аз знаех, че ни чака още една изненада. Трябваше просто да почакам.
Антон отново изчезна в коридора. След него тръгна Ирина Владимировна. Изчаках малко и ги последвах.
Стояха и си говореха тихо. Когато ме видяха, и двамата рязко замълчаха.
— Какво става тук? — попитах спокойно.
— Работни въпроси — усмихна се напрегнато тя.
— На годишнината от сватбата ни?
— Карина, престани — процеди Антон през зъби.
— Ти престани! — повиших тон. — Цяла вечер се държиш странно. Какво се случва?
Върнахме се в залата. Свиреше музика, татко вдигаше тост. Ирина Владимировна стискаше чашата, а ръцете ѝ трепереха.
— Антоне, поговори с мен — обърнах се отново към мъжа си. — Обясни ми какво ти има.
— Не искам! Стига! — извика той. — Махай се от мен!
— Но аз искам да разбера…
— Остави ме! — изръмжа той и рязко се обърна.
И точно в този миг музиката спря. Настъпи мъртва тишина. И в тази тишина думите му прозвучаха като удар:
— Гади ми се от теб още от първата нощ! Отвратителна си! Изчезни от очите ми!
Тези думи се врязаха като нож. Всичко замря. Главата ми се завъртя, в ушите ми зашумя. Гостите застинаха като в ням филм: шокирани
