Обаждането от Виктор звънна неочаквано за Вики. Те не се ожениха официално, но живееха в различни градове в продължение на 10 години. Виктор изпращаше роши 2 пъти годишно, идваше на почивка – и отново се връщаше. Вика беше на ненсии, но Виктор продължи да работи. Каза, че не може да напусне високоплатена позиция и ще продължим така до края. Тъй като бях свикнала с този ред обаче, самотата често беше знак. Дъщерята е омъжена отдавна, живееше отделно. Баба ми даде две внучета – живееше с тях. И ето – Виктор се завърна.
Приятелката готвеше в кухнята, чакайки съпругът ѝ да пристигне. Когато звънецът иззвъня, Вика отвори и спря. 5-годишно момче стоеше до мъжа. – Кой е, Виктор? – Това е синът ми… Вика не е загубила дома си. – Вика, какво ти става? – Пишов геть! Как можа да направиш това! Какъв срам за старостта. В този момент Вика си спомни, че иска да изтича до магазина, нахвърли палтото си и хукна. Ишла, постоянно се държейки за нещо. Спомни си… Виктор си тръгна, защото загуби работата си в родния си град. Той постоянно казваше, че ще спечели пари и ще се върне.
Реклами:
„Но ако го бях спряла тогава, щях да му кажа, че ще си намеря работа, може би нямаше да отиде.“ Така тя се върна у дома. Когато влезе, мъжът седеше в кухнята, без да си сваля якето. Момчето спеше в коридора. – А къде е майка му? – Заринула в Ава рії съвсем наскоро. Вика, разбирам, не е нужно да ходиш тогава. Миг би и тук да си намериш някаква работа на непълен работен ден. Но Вика не го изчака да свърши. Тя взе момчето на ръце и го отнесе в спалнята. – Спи, спи, бебче… Виктор се приближи и ги прегърна. Момчето отвори очи, погледна Вика и попита. – Ще ми бъдеш ли майка? – Ще го направя, синко…
