В нощта преди сватбата, която така и не се състоя, сенатор Олдъс Уитмор удари с тежък юмрук полираната махагонова маса и заяви: “Продайте го на разсъмване. Оковете го, ако се съпротивлява.”
Плачевният протест на дъщеря му не означаваше нищо за него. Неговата сила означава всичко.
С една студена, непоколебима присъда той подписа смъртната присъда на една любов, която никога не е знаел, че съществува, и запали бунт, който никога не можеше да спре.
Масата за вечеря в плантацията Уитмор винаги е била бойно поле, облечено като голям пир.
Кристални чаши, чисто сребро и бял лен, които дузина черни ръце бяха изгладили преди изгрев слънце, украсяваха пространството.
Сенатор Алдъс Уитмор седеше начело на масата като човек, който никога не се е съмнявал в собствената си власт.
В Мисисипи през 1840 г.човек като него нямаше причина да се съмнява.
Той притежаваше хиляда и двеста акра плодородна земя, притежаваше шестдесет и три живи души и притежаваше бъдещето на дъщеря си по същия начин, по който притежаваше всичко останало-напълно и без извинение.
Елиза Уитмор седеше от лявата му страна с изправен гръбнак, ръцете й бяха сгънати спретнато в скута й, очите й бяха приковани към чинията пред нея.
Още от малка бе научила, че ако гледа лицето на баща си твърде директно, ще си навлече неприятности.
По-добре е да погледнете печената патица или да проучите начина, по който светлината на свещите трепери срещу кристала.
Сватбата беше утре.
По това време на следващата вечер тя щеше да бъде Г-жа Джералд Холт.
Тя трябваше да се омъжи за Джералд Холт от Начез Холт, мъж с дебели пръсти и гърмящ смях, който звучеше като нещо тежко счупване.
Срещала се е с него само четири пъти.
Нито веднъж не се бе чувствала в безопасност в една и съща стая с него.
“Ще носиш роклята от слонова кост”, каза баща й, като гласът му минаваше през тихата стая.
Това не беше въпрос.
Дори не беше изречение.
Това беше указ.
“Да, Татко”, каза тихо Елиза.
Майка й, Маргарет Уитмор, се пресегна и докосна китката на дъщеря си толкова леко, че беше почти нищо.
Беше почти утеха, почти смелост.
Но Маргарет Уитмор бе изчерпала смелостта си преди години и това, което остана, беше нещо по-малко и по-тихо.
Един жест, едно докосване, изчезна почти преди да се появи.
“Холт ще бъдат тук в десет часа”, продължи сенаторът, режейки месото си с прецизни, умишлени удари.
“Джералд поиска церемонията да започне не по-късно от обяд. Приемът ще продължи и през вечерята. Уредих прислужниците да останат през нощта.”
Елиза кимна мълчаливо…..
В нощта преди сватбата, която така и не се състоя, сенатор Олдъс Уитмор удари с тежък юмрук полираната махагонова маса и заяви
